Както стана ясно от по-рано проведеното партийно събрание и взетото на него решение, за назидание на другите новородени, мен трябвало да ме изпишат по- рано от нормалното, защото не съм се съобразил с някои обществено партийни норми в родилния дом.
Баща ми, като разбрал, че съм се родил така се е развихрил на плаца на полка, така виртуозно започнал да размахва ръце и крака крещейки неистово, та командирът на полка помислил, че баща ми е обсебен вече от подготовката за прегледа по самодейността и продължава репетициите по плаца. Извикал го, не му дал да гъкне и направо го наградил с три порциона храна от офицерската столова, след което го изгонил от канцеларията си. Тази храна и естествено каквото са могли да заделят от войнишката дажба още същата нощ е била унищожена в кухнята на полка където се били сбрали приятели и колеги на баща ми по повод моето появяване на този свят, като за да не се загуцат/да се задавят/ изпили и 40 литра младо вино-божуле. Естествено както всяка българска работа и тази излезнала ялова и още на сутрешния развод баща ми бил наказан с два непоряда по служба, които е трябвало да бъдат дадени в караулката на портала на полка още същата вечер. Това съвпаднало с моето изписване и след като пратил по войник моите „пелени” в родилното, дошъл да ме вземе от там след като му свършил наряда. През това време ние сме чакали на балкона и стълбите на родилното, като майка на глас четяла лозунгите изписани над вратата на оградата на родилното”Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ”,а на стената на тютюневия монопол били изписани лозунгите-„ При капитализма човек експлоатира човека, а при социализма е точно обратното” и „ С всички сили пет за четири”.
И така на 04.11.55г. в навечериета на празника/ВОСР/ започнало да се заздрачава, когато татко пристигнал пред ридилното с файтона на Бай Кольо. Двамата бяха приятели и в знак на благодарност, че баща ми е наел точно него с файтона, бай Кольо/ които беше много добър певец – тенор/ изпълни пред родилното сопрановата ария на зората /на Розина/ от „Сивилския бръснар” на маестро Росини. След всички тези салтанати баща ми предава една кутия с няколко консерви и бутилка вино на акушерката, взема ме на ръце, целува ме, целува и мама и тържествено се качваме на файтона. Файтонджията , както боцман със свирката възвестява качването на особи на борда на кораба, натисна няколко пъти тромбата на файтона, запали двата газови фенера на файтона, качи се на капрата и подкара файтона, продължавайки да пее откъси от оперети. Конете чаткат с копитата по павирания път, баща ми ме държи в ръце, а аз пригласям на бай Кольо и пеем та пушек се вдига. От паветата нагазихме в калта и след малко спряхме пред НАШИЯТ ДОМ. Преди да се родя, но същата година баща ми изградил малка керпичена къщичка с две стаи, находяща се на ул.”Илинден”№13. Пак тромбата свири, пак салтанати и най-после влизаме в дома ни. Влизайки в стаите стените били целите прогизнали от влага и мухъл, но това е било нищо в сравнение с щастието сполетяло семейството. Тук сплотеното семейство изобилстващо с мечти за топлина, храна, пари и удоволствия, преливащо от духовност положило началото на укротителният ми период. Положили ме в люлка, която е била закачена на кука на тавана и поседнали на леглото/защото не сме имали столове/ с надежда да се успокоя. Да , ама аз не съм се подавал така лесно на дресура. Пищял съм от глад /воден от мотото, че детето докато не плаче не му дават да яде/ ама майка, и тя гладна не е могла така лесно да задоволи моят прогресиращ глад. Баща ми бил толкова впечатлен от гласовите ми възможности, че не веднъж се заканвал да ме залепи с един ритник за тавана на стаята та дано млъкна, ама все нещо го спирало да изпълни тези закани. Затова първата придобивка която си закупили за новата „къща” било радио „Орфей”, което било усилвано до максимум, за да заглуши моите недооценени арии.
Зимата на 1955/56г. е било много студена.Баща ми тогава работел във военното поделение като старшина занаятчия/ коларо-железар/ И всяка вечер носел в дома ни по един наръч пармаци от каруците, които разваляли в поделението. Вече пехотата щяла да се вози не в каруци , а в камиони „Прага”, защото от същата година сме били във Варшавския договор. Така сме оцелели гледайки замечтано през прозореца на бъдещето.
Блогът на Любо Радев 
Вашият коментар