ГЕОРГЬОВДЕНСКИ БАЛ

В гр. Харманли, дълги години след Освобождението, до 2003г. имаше военен гарнизон и това ни свързва донякъде с честването на празника на армията. От създаването на българската войска във ВОЕННОТО НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО УЧИЛИЩЕ постъпват бедни младежи с безупречно и безукорно поведение. След тежките учебни години, завършвайки учебното заведение, със саби и лъскави пагони на подпоручици те поемат своя тежка и отговорна служба в различни гарнизони. В полковете, където са изпратени, офицерите нямат близки и приятели, нямат собствен дом.Там те са поети от тъй наречените „полкови семейства”-общество от офицерите от полка, техните съпруги под ръководството на командира на полка. ”Полковото семейство” посещава и чества заедно празниците, помагат си във всичко и се грижат за адаптирането на новоназначените офицери. Командира на полка има ангажимент да представи офицерите на местния елит, да ги подпомага в социалното общуване,одобрява и в много случай избира изгората на младия офицер, както и да следи за безупречното им поведение. Средището на офицерството е военния клуб/който е създаден на принципа на английските джентълменски клубове/.Той е и библиотека и хотел,културно и социално средище,ресторант. Тук офицерите получават пощата си,обсъждат и прочитат пресата,срещат се с колегите си,канят свои роднини или приятелки в изискана атмосфера, организират сбирки,тържества, концерти и балове.Баловете са очаквани с трепет от цялото гражданство.Кой се вълнува от това дали ще получи покана за него,кой от това да види новите тоалети на местния хайлайв, кой от това дали ще изкара келепир от това…Най-колоритен бал в нашия градец е бил Гергьовденския бал.Той започва много преди самото събитие.Определя се комендант на бала и помощниците му, определя се кръга на поканените и се изпращат богато украсени покани до тях, менюто, музиката, вида на униформата, според церемониала и ранга на госта. Обикновенно, поканения градски елит си е закупувал поканите , като средствата от тях са отивали за семействата на загинали офицери или за подържането на военни паметници. Най-голяма чест на цивилния гражданин е било да попадне в кръга на поканените и да даде своята лепта в спомоществователството. Града е в трепет, шият се нови дрехи,пазарува се чак в София, Виена и Париж. Бала се провежда в щаба на полка/който се е намирал зад гърбовия мост на мястото на постройката, на „енергото”, построена по-късно /.Масите са отрупани с мезета, вина и коняци.Полковия сервиз с герба на шефа на Шести конен полк/Император ВилхелмІІ/ е излъскан до блясък. Стъклото блести. За тържеството се грижат коменданта на бала с помощниците си. Млади офицери с бели кители /стюарди/ посрещат гостите, въвеждат ги в залата, настаняват дамите. Балът се открива с реч от командира на полка/или най-старшия офицер/,след него говори почетния гост. Оркестъра качен на малката сцена в северната страна на залата свири химна, марша на полка и химна на царя.Тостовете са за цар и отечество, за доблестното офицерство, за честта на пагона, за честта на оръжието…След това коменданта на бала/паркет кавалера/ открива танците. Офицерите предварително са запазили права и ред за танците от присъстващите дами, като са поискали разрешение за това от родителите им.Първия валс-това е било най-високата чест.Така се е разбирало благоразположението на дамите към определен офицер. Не е прието една дама да танцува само с един офицер, освен ако не са сгодени. Стюардите се грижат всички дами да се забавляват и да танцуват, а не да скучаят. В 22.00 часа командира на полка се сбогува с присъстващите на бала и се прибира. След него се прибират и по-старите офицери и родителите на дамите. Младите танцуват и се веселят, но никой не прекалява с пиенето.В полунощ бала приключва започват дългоочакваните, продължителни и трепетни изпращания на дамите от техните изгори по прашните и тъмни , с много „кюшета” улички на нашето градче. На 07. май в 07.00 часа всички офицери са в строя и посрещат своя полкови командир.Отново сиво ежедневие.

П А З А Ч Ъ Т

Вървях по пътечката пряко през вековната гора. Въздухът бе свеж и се ходеше леко. Утринта е тиха и сребриста, а лъчиститае, несдържани сълзи роса, накацали по листенцата обагря всичко наоколо с хиляди малки дъги. Дърветата леко потрепнаха от очаквания с копнеж топъл звън на камбаната от селото отсреща, а някъде от далечината долиташе чудния звът на стадата. Пътечката зави зад рида и изведнъж пред мен се разкри страхотен пеизаж- малка махала от около петнадесет къщи. Спрях се да се насладя на тази гледка. Чух лек шум зад гърба си. Обърнах се и го видях- бе застанал на пътечката , огромен, с рунтави мустаци, побелял от времето, но здраво стискащ в ръцете си голяма тояга. Очите му бяха меки и благи, но ме гледаха изпитателно.
– Добър ден дядо!-поздравих аз.
– Дал бог добро айолум! Какво дириш тъдява?
– Правя си разходки и се радвам на тази красива планина. Така се отзовах тук.
– Аз съм местен. Аз съм пазачът на тази махала. Корените ми са тук.
– Каква е тази махаличка? Как е кацнала тук, а от никъде не се вижда?
– Ааа, тя до скоро не се виждаше от никъде, ама откакто направиха еее оня ресторант отсреща от него се вижда.
– Ако искаш да поседнем да ми разкажеш за махалата, а аз ще те нагостя с това, което нося в раницата.
– Добре, но да отидем хей там на пейката под дървото.
Речено сторено. Отидохме до дървото, извадих от раницата ракийката, някоя консерва. Дядото си пийна , хареса ракийката и започна да разказва:
– Няколко поколения сме расли и живяли в тази махала. Някога моят пра, пра ,прадядо е бил еничар. Ти не знаеш, ама по едно време нашите момчета еничари се разбонтували и си дошли по родните места. Моят дядо е бил от селото отсреща. Дошъл си с някой алтън в потурите, харесал си най- ликата девойка в селото-Неда, поискал я, ама не му я дали защото бил друговерец. Да, ама той се покръстил наново и тя му пристанала. Дошли двамата на това закътано място, което не се виждало от никаде, където се скрили от свои и чужди. Направили си колюба, закупили си кравичка, изсякли малко гора за нива, закупили зърно посяли го, ама изкарали толкова колкото посяли. С част от сламата си направили дюшек, а останалото сложили под кравата. Едвам изкарали първата зима в тази настръхнала от студ земя. Следващата година подхранили земята с торта от кравата, разширили нивата, посяли зърно и картофи, изкарали добра реколта, изхранили се, закупили още една кравичка, която пък се отелила и така за няколко години се съвзели, родили им се деца. Едни октавали тук, други се заселвали в други села и така за няколко поколения махалата нароила тези 15 къщи. Детството ми мина тук в безцелие и труд. Младостта ми мина пак тук в мечти, любов и пак много труд. При комунизма ни взеха всичко-земя, добитък. Станахме ТКЗС с близкото село. Кехаите взеха да пасат собствените си стада, а тяхните довчерашни говедари им станаха бригадири. Когато някой чака някого или нещо, то той вече е на човешкото дъно. Започнахме да бягаме долу в града. С моето семейство свикнали на труд и дисциплина, бързо разбрахме, че в града можем да покажем и проверим своите способности/физически и психически/ и ето там разбрахме, че можем да преживеем всичко , щом можахме да изтърпим всичко това. Махалата запустя. Последния жител и пазач на махалата почина преди три години. Тогава се събрахме всички от махалата и решихме, че заради паметта на дедите ни , тя трябва да съществува. Тук винаги трябва да живее някой и да пази всичко това съградено с много труд и мъка. Така, че ето аз вече трета година съм пазач и единствен жител на махалата. От време на време ме спохождат от рода. Ето това лято тук имаше 15 деца в едно с родителите си, ама си отидоха и сега пак съм сам. В града станахме затворници в домовете си, защото се страхувахме от това което става на улицата. Провалихме се защото не създадохме по-добра общност, без строги закони престъпниците са извън контрол. Създадоха се поколения от по-жестоки и по- опасни престъпници. Безнаказаността води до отблъскващ и нагъл цинизъм и корупция. Там долу уж сме живи, но животът ни е отнет. Б тази пустиня на безнаказаност и безнадежност натрупахме много гняв във себе си. И ето аз на 83 години се върнах тук, помъдрял, постигнал спокойствие и послушание, но готов на всичко за да запазя родовата памет, защото тук в махалата действа нашия стар закон. Тук няма да допуснем да разрушат нашия свят. Тук винаги лампата ще свети.
Така завърши разказа си дядото и за потвърждение на последните си думи удари с тоягата си една от празните консервни кутии, като я смачка. Неусетно бяхме изпили ракията и изяли консервите. Аз с преклонение се възхищавах на този грамаден старец, който стиснал здраво тоягата с дух и интелигентност пазеше завета и паметта на дедите си, давайки пример на младите, които в момента са безпаметни за стойностното. Разделихме се и аз тръгнах сред нежната,плаха и смутена тишина на зад към селото от което бях тръгнал. След една година отново бях в това село и видях некролога на стареца пазач на махалата. Сетих се за думите му, че там вечно ще свети лампа. Качих се до ресторанта от където се виждаше махалата. Когато падна ноща там наистина светна крушка. Поредния пазач бе там.

Б Е Н Т А

Юлското утро се бе проточило над дефилето на реката и се оглеждаше с трепет не само в реката, но и в клоните на дърветата прегърбени над водата и в полските цветя, които танцуваха закачливо сред избуялите диви мента и джожан по бреговете на реката, обсипани с палави, подскачащи пеперуди. Слънцето проточило шия през редките облачета се мъчеше да огрее дефилето. Аз крачейки бодро по пътя край реката неусетно стигнах до „Бента”. Спомените ме върнаха много години назад, когато под същите вековни каваци имаше поставени десетина сгъваеми маси и столове за тях. Под навеса опрял хълбук до малкото скатче, бай Кольо Цинцара /познат още като „Юнака”/ зализал мустаци, със запретнати ръкави, чупеше с тесла ледените калъпи в голям, обкован с ламарина сандък където се държаха ракиите, вината, мастиката, бирата, лимонадата. До него пушеше голяма скара на която се печеше скара, риба, филии хляб и какво ли още не, а в единия и край винаги лежеше една голяма тава в която имаше врящо олио, готова веднага да влезне в употреба. Салатите бяха простички:-нарязана краставичка, нарязан домат или и двете заедно с малко нарязан кромид лук. В тази великолепна лятна кръчма, в която музиката бе ромолът на малката, кротка, а понякога и буйна река се събираха, обикновено след работа, компании и семейства от стария град, а през деня се ползваше от плажуващи по плажовете- „Поповия бент”, „Женския плаж”, „Завоя”…Стари рибари- сръкмеджии връщайки се от риба задължително оставяха около ¾ от улова при кръчмаря за пържене и печене, която бе безплатно мезе за клиентите от всички маси без изключение. Това бе дълголетна традиция. Винаги имаше песни, закачки, веселие. Никой не запомни там да се е вдигал скандал или да са произнасяни закани. Сервираха се доста интересни коктейли, като „Облак”, ”Циганка”, „Мастикомента” и др. Около 23 часа кръчмата приключваше работа и компаниите си тръгваха пеш една по една към града на интервали равни на плщането на сметката. По прашния път прегърнати и щасливи хората от първата група запявт шлагра „Само ти сърце”, втората група отвръща с „Белокамена чешма”, Третата се вкючва с „ Аз си имам две съседки” и така песни се носеха из нощната тишина, прихлупена от клоните на вековните каваци и акации, които бяха образували нещо като естествен тунел. През малките пролуки се мъчеше да надзърне любопитната луна и като успяваше се радваше на щастието на тези хора. Песните секваха, когато се стигнеше кариерата. Понякога сред групичките слаломираше бай-Кольо с файтона си , като често употребяваше тромбата и викаше- „Пай саааа”, а останалото време пееше италиански канцонети, дори и след кариерата, като развеселяваше тъжовната тишина на града. След като хората напуснат дефилето, лек прохладник ще измете прашния път и пуста, няма тишина слиза леко сред дърветата. Какъв покой!… Сепна ме гласът на Славка Калчева. След „Бента” се появи лесопарк „Дефилето”, а заведението стана „Колибите”, след това стана „Приказките”, а сега е комплекс- хотел, ресторант,барбекю и др. със същото име и пайнерките правят записи тук. Тръгвам си.

КОЛКО МАЛКО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК

Тази сутрин се разбудих от силния звън на будилника. Толкова дразнещ и стряскащ звук нямаше дори и в родната казарма, когато ни вдигаха по тревога. Скочих стресиран от леглото и хукнах към санитарния възел, подгонен от естествени нужди, но уви. Жена ми ме бе изпреварила. Започнах да танцувам стар африкански танц подскачайки от крак на крак и виейки като хиена. След няколко безкрайни минути най-после моята възлюбена блоговоли да ми даде възможност да се облекча и освежа, но едвам влезнал , децата започнаха да тропат по вратата.Хайде на бегом в коридора където се облякох набързо, профучах през кухнята, където в движение хапнах нещо сервирано на масата, обух си новите обувки, които жена ми бе закупила вчера и бегом към асансьора. Тъй като бе зает реших да си поразтъпча обувките и хайде бегом по стълбите надолу, а от там към трамвая. На всякъде около мен забързани, намусени, зли и нещастни хора. А бе сивота и безщастие. Ватманът затвори вратата под носът ми, теглих му една. Сетих се за една от мъдростите на баща ми-„Работа до която не можеш да отиш пеш, не ми я хвали”. В следващата мотриса бях хубаво намачкан,напсуван и сдъвкан, ама и аз се напсувах хубаво на всички. Тогава се сетих за друга мъдрост на баща ми:-„Едно общество, което е загубило своята духовна,морална и ценностна система, не може да съгради силна държава”. Слизайки от трамвая-бегом към работното ми място. На пропуски ми обясниха, че съм закаснял доста и това ще има материално изражение в края на месеца. Около обяд ни събраха да ни съобщят, че е възможно в скоро време да има съкращения. Да се подготвим психически. Колко лесно е да се загубиш в този океан от страдание предизвикан от един безкраен преход. А обувките ме стягат ама… Колежката отсреща ми се усмихва и ми прави предложение за среща след работа, имала повод. След работа чаках цял час колежката на уреченото място, но тя не дойде. Залезът тъжно обгърна града на толкова тъжни и нещастни хора като мен. Прибрах се ядосан, че денят ми бе пълен провал, но там ме чакаше изненада. Имал съм рожден ден, а съм забравил. Жена ми изръмжа тихо:-„С теб после ще се оправям” и съобщи тържествено на всички, че най-после съм се върнал. Очаквах да чуя радостни възгласи, но не би. Влязох в стаята и видях унилите и тъжни физиономии на моите близки. Седнах на определеното ми място и изхлузих обувките си под масата. Ооо , какво блаженство, чудо. Изведнъж ми олекна. Изтерзаната ми душа запя одата на радостта, а аз най-после се усмихнах. Стана ми леко и приятно от щастието, което ме бе сграбчило. Да аз най-после бях щаслив и съобщих това на всеуслошание. Близките ми започнаха да ме разпитват:- как човек може да стане щаслив?
-А бе хора, знаете ли колко малко му трябва на човек за да бъде щаслив? Купува си нови обувки един номер по-малки, носи ги щял ден и когато ги свали щом се прибере в дома си щастието ще го е сграпчило яко. Тогава се сетих за друга мъдрос на баща ми:” Щастието и нещастието е в главата на човека. Изборът е негов”. Ами това е.

РОДНАТА ПОЛИЦИЯ НИ ПАЗИ

Не знам как да Ви го кажа, но най-после ми се случи и на мен да се сблъскам с действията на родната полиция. Разхождайки се пеш по бул.”Надежда” в гр. Мечтание и вдишвайки прекрасния аромат от розите посадени между двете платна за движение на превозните средства, учуден от пустотата на пешеходните алеи на булеварда чух свистене на плъзгащи се гуми и силен трясък. В следващия момент нещо прелетя покрай мен и падна на тротоара пред мен.Останах като гръмнат. Пред мен лежеше ударен от автомобил човек, а самия автомобил след като премина около 30-40 метра пързаляйки се по уличното платно спря. От автомобила слезна местния бизнесмен Паричко Мошенников и неадекватно ме попита:
-Какво му е на този боклук бе? Я го сритай да става и да си ходи, че да не идвам до там!
-Но човека не диша.Та тои е мъртав!-изкрещях му аз.
– Абе боклук, нямало те е тука! Изчезвай и нищо не си видял!- фъфлеше Мошенников.
– Ти луд ли си бе? Аз съм основен свидетел и ще кажа всичко както е било!
Шофьора се обади на някого по телефона и след малко дойдоха двама полицаи. Говореха си нещо с бизнесмена Мошенников и чак тогава дойдоха при пострадалия. Установиха, че не диша и е помлян, обадиха се на Бърза помощ, като въобще не ми обърнаха внимание. Аз се опитвах да им обясня какво е станало, но никой не ми обръщаше внимание. След като се събра народ, и пуснаха виновния шофьор да се прибере по живо по здраво, без да спазят процедурата, доиде единия от полицаите, записа ми данните и ми каза,че ще бъда призован в 1во РПУ за да дам показания. Така и никой не ме извика до ден днешен, въпреки, че няколко пъти се интересувах какво става с това убийство.
След около една година разхождайки се по същия булевард в същия град една „баничарка” за малко да ме прегази пред един магазин и спря. Огромно ми бе учудването, когато от колата изкочиха двамата полицаи, същите които бяха дошли на катастрофата преди година и фамилиарничиха с Мошенников и започнаха да разтоварват бързо някакви кашони. Аз се поспрях за да ги попитам какво става със онзи случай, но в този момент чух познатия ми глас на Паричко:
-Ей, боклуци! Ще ви е…а майката проста! Действайте по-бързо, че изоставате с графика! Айде да не изхвърчите и от тази работа.
– Ей сега г-н Мошенников, не се безпокоите, ще наваксаме.-заоправдаваха се двамата полицаи и на бегом разтоварваха кашоните.
Аз се обърнах и видях Паричко, качен в черния си джип-същия с който извърши убийството на пътя и го попитах:
-А бе Паричко, нали тези двамата полицаи те покриха тогава?
– Те за това си получиха тяхния пай.Всеки си сима цена.Всичките тези боклуци ги купувам-прокурора струва 3000лв.,съдията струва 2000лв. А ей тези боклуци ми струваха по 250лв. И сега като ги изгониха от работа пак аз да им бера гайлето. Действай по- бързооо! Изрева Мошенников и подкара бързо джипа си.
А аз стоях като цапнат с нещо по главата и гледах как тези бивши надменни полицай сега приведени и на бегом изпълнаваха всяка прищявка на своя благодетел, а от радиото на техния автомобил се чуваше песента „Родната полиция ни пази”.