Да ти кажа, че този беженец Англъша е такава циция, че и когато диша гледа да е на сметка. И той като нас Андрешко. Все гледа да прецака другите. Ей го на, когато се ожени за пети път за Ненова Славка получи, като зестра една къща в нашето село, покани приятели и приятелки, за да се похвали какъв келепир е спечелил. А то къщичката, мяса плевня и пълна с бълхи от козите дето гледаха старите, ама Англъша не разбира от тези работи. За него тухлата е тухла, а керемидата- керемида. Да, ама когато се събраха приятели и приятелките в къщата, като ги захапаха ония ми ти гладни бълхи, ела да ти кажа какво става. Ама и беженеца си е беженец. Как да се откаже от парите и подаръците на приятелите? Отиде при свещеника и го кандардиса веднага да му освети къщата. Докато свещеника си оправяше патрахила, Англъша му напълни менчето с вода и сложи вътре отрова против бълхи без никой да забележи. Отчето пее и пръска, а Англъша само повтаря:-Повече ръси отче, повече ръси, не жали материала. А гостите се чешат ли чешат, ама по едно време не изтърпяха та изкочиха като ожилени от къщата и свещеника след тях, като бегом четеше всевъзможни молитви за спасение. Англъша и жена му стояха стоически на чердака и викаха гостите да се върнат, но те вече бегом се изнасяха от селото. Такъв джумбиш в наше село не се бе случвал, ама и това стана- каза дядо Гого и подкара магаренцето на което се бе качил по неравния , кълдъръмест път към къщичката си, пушейки лулата си с хитър, премрежен поглед.
А слънчевия лъч, леко и чевръсто се покатери по стената на къщата, полази по керемидите,покачи се и седна за малко на комина, усмихна ни се, помаха с ръчичка и полегна леко върху дима, отпусна се и полека потегли нагоре към безкрайния всемир. А лукавата мъгла – лепкава и мазна направи последно усилие да сграбчи слънчевият лъч, но със сетни сили се просна върху селцето и го скри в мътните си длани. Настана смрад и тъмнина. Влезнахме с колегата в старата „Лада“ и се опитахме да избягаме колкото се може по-далеч от селцето и мъглата, от този океан на страдание, но не успяхме. По радиостанцията ни наредиха да останем на място до второ нареждане, което така и не дойде. Ядосвахме се, псувахме, крещяхме, ама какво от това! Ние бяхме заложници на нашето възпитание за чест, дълг, достойнство, морал. Мъчихме се да изплуваме, да останем верни на себе си …но мъглата ни погълна. Смаза ни.
Блогът на Любо Радев 