Било е време, когато подбалканското село Куку е било 85 къщи с около 550 жители. Имало е около 400 крави, 2500 овце, още толкова кози, по два впряга волове на къща, коне магарета свине, пуйки, кокошки…..Обработваемата земя е била около 8500 дк, а още толкова са били гори пълни с дивеч, гъби и билки, а пасбищата са били башка /отделно/. Хората са били здрави, доволни, спокойни, наядени, облечени, с мечти за нови семейства и деца. Родителите предавали на децата си своите знания и опит. Децата учили в селското училище до 7 клас.
След това дойде 09.09.1944г. Няколко човека от селото изчезнаха без съд и присъда, няколко вкараха в затвора, национализираха земята и животните, докараха първия трактор, образуваха се ТКЗС, хората от собственици станаха наемници и работеха за надница от 25ст. на ден. Пъпната връв на селянина със земята беше прекъсната. З акриха училището, църквата остана без свещеник и взе да се руши, изядоха животните, хората масово напущаха селото и бягаха в града. Всяка година пустеещите земи се увеличаваха, а обработваемите намаляваха… Сега в селото живеят числом и словом 5 човека, които не могат да смогнат да опазят имуществото си от циганите.Тази напаст, която често идва в селото и не иска да работи, а живее от кражби бе опоскала всичко що и паднеше пред очи и ръце. Земя бол, ама иска работа, а те не желаят да работят само крадат. В селото все още има ток, остана и една радиоточка/ в дома на баба Чуна/ и един път седмично се качва микробус, който зарежда старците с храна и лекарства. Старците, забравени от държава и Бог, живееха в страх, спомени и надежди. Не щеш ли един ден баба Чуна чула по радиоточката , че и в тяхното село ще дойде жандармерия за да се пребори с битовата престъпност-демек с крадците. Тя веднага възвести тази важна и радостна новина сред селяните. Такова чудо в селото не бе се случвало от 1943г. насам. Не че от време на време не идваше кварталния, ама пък чак жандармерия!…Събраха се, умуваха и решиха:-да се посрещнат подобаващо жандармите. Дядо Гого Петела обеща да изрови от скривалището си две бутилки крушова ракия останала от време оно и да откъсне 5бр.марули от неговата саксия, която я пази в стаичката си на прозореца и малко лучец. Баба Чуна обеща да даде курбан единственото животно останало живо в селото-кокошката Кичка и снесените от нея няколко яйца. Баба Ица обеща да опече една погача, а бабите Мера и Даря обещаха да дадат за тържествения обяд колбасите и краставиците които бяха закупили последния петък. Речено сторено. Като ми се разпъргавиха тези над 8О годишни хора, като се зарадваха на скъпите гости…В уречения ден масата в дома на баба Даря /защото къщата и бе на центъра на селото/ бе подредена и готова. Оставаше само да чакат и да се надяват на скъпи гости. Около обяд жителите на селото дочуха шум от двигател на камионетка и се ококориха. След малко от завоя под селото се показа и жандармерийската кола. Тя спря в центъра на селото и от нея изскочиха четирима жандарми, които нахлузиха веднага каските и взеха щитовете, строиха се пред колата и започнаха, като римска фаланга да правят маневри. Па като се подредиха в една редица, па като започнаха да се движат напред и назад удряйки с палки по щитовете. Ха с отсъп в ляво, ха с остъп в дясно, ха напред и ха назад. Сащисаните старци наблюдаваха през прозореца това чудо невиждано и установиха с доволство, че на тази сила не могат да устоят циганите крадци.Тези юнаци ей сега ще им видят сметката. След като правиха 15 минути тези маневри, жандармите сложиха изправени щитовете си на земята и до тях каските и палките и заеха пози за почивка около камионетката. Дядо Гого и Баба Даря отидоха при тях, огледаха камионетката, щитовете, каските и след кратък разговор с жандармите ги поканиха на тържествен обяд. Момчетата приеха почерпката с охота. Как да не приемат тази покана? Нали ще обидят тези хорица, а заради тях са тук. Седнаха на масата, изпиха ракията, ометоха набързо софрата, че като запяха ония ми ти юнашки песни, ела да ти кажа за какво става на въпрос. Старците с умиление и насълзени изслушаха концерта.Такъв дух, такъв ентусиазъм те не бяха виждали и чували от младини. Треперете крадци и мошеници, краят ви дойде! Най после спокойствие и свобода. Господи благодарим Ти! Благодарим и момчетата изпратени от Теб!” След като се нахраниха и напяха жандармите излезнаха навън, взеха си щитовете, каските и палките, сложиха ги в камионетката и като видяха,че слънцето клони на залез решиха да си ходят.Цялото село ги изпрати до камионетката и се готвеше да маха след тях когато си тръгнат. Точно в този момент един от жандармите се досети, че за днес нямат никакви резултати. Тогава старшият взе мълниеносно решение и започна с респектиращ глас да пита селяните насят ли си документите за самоличност. Когато разбра,че не ги носят в себе си, че селяните са нарушили закона, застана като ЦЕЗАР и нареди на подчинените си да им съставят актове за нарушение на закона. И така доволни от резултатите за този ден напуснаха самодоволно селото. Изумените селяни даже не можаха да разберат какво стана, стояха така вцепенени до залеза на слънцето. След това се разбързаха да се приберат по домовете си, че тук е така. Стъмни ли се, вратите на къщата трябва да са залостени. Прибирайки се баба Чуна чу по радиоточката ,че решителната борба на държавата срещу битовата престъпност продължава с нестихваща мощ и резултатите стават все по-добри и по-добри. Дядо Гого пък прибирайки се разбра, че единствената вещ на която държеше- желязното му легло е изчезнало докато бе на тържествиния обяд. Добре, че му бяха оставили дюшека и завивките, та имаше на какво да легне. Не се ядоса. Бе свикнал с това. Легна на дюшека, зави се с одеялото и тежки мисли нахлуха в главата му. Спомни си какво бе някога това село, този дом. Недоумяваше защо държавата, която не може да опази него и имота му не му даде право той да си го пази…Сигурно няма друга държава в света нарочно да затрива по този начин нацията си. Как може да научиш и подкрепяш едни хора да живеят без да работят, да ги храниш без да работят, а те за благодарност да те окрадат и бия? Не е ли това башибозук? Това не е справедливост, това не е солидарност-това е геноцид. Тази държава ни отне възможността да поемем отговорност за живота ни и за света в който живеем. Как може да съществува държава без право, без морал и справедливост? Тъй мислейки той се унесе, пътувайки със спомените към своето детство…
А навън озъбеният вятър,който бе оглозгал от старите и дрипави стрехи малките ледени висулки, се бе поспрял да си почине под гърбицата на Орлов връх.Тъжна тишина се спусна над бездомните дървета сгушени в големите и запустели дворове. Над селцето съпроводено от забравата тихо ромолеше, като приспивна песен гласът от радиоточката на баба Чуна уверяващ ни в утрешния светъл ден….
Блогът на Любо Радев 