ПРОПАГАНДА

-Ей, момче, видиш ли го тоя аероплан дето пръска лозята? И по наше време ги имаше, ама бяха по-големи и с две крила и хвърлят ли хвърлят листчета – демек пропаганда.

– Виждам го дядо Гого.

          – Еех, момче, какво знаеш ти? Седиш си тука на пътя, гледаш си тия шофьорки. Ама и това жени ли са? Едно време в наше село имаше една мома… Мухлюва Тана, каква жена беше – хубава, розова и сочна, като инджерлийска праскова. Гърдите  и щръкнали, като две сърдити дюли. Пък походката и като на младо пърленце, бедрата и се люшкат плавно, като зелено жито на ветрец, устните и като сочни ягоди, очите и синьо безбрежие, златолистата и коса сплетена на кошничка… И говори благолюбиво, ама и твърдо. Всичките мъже в селото бяхме луди по нея. От много кандидати стара мома си остана, защото баща и много избираше – тоя бил такъв, оня онакъв, но живота си тече. По време на национализацията  никой не можа да ни склони да влезем в ТКЗС, ама като я направиха партийка и секретар на първичната организация, работата потръгна. Всички се юрнахме към нея, членове да ставаме. И като образувахме ТКЗС, нея я направиха звеновод на смесеното звено. По това време започнаха  едни събрания… страшна работа. Денем на полето, вечер – изтрепани от работа, на събрание за пропагандата, за идеологията. Как чуждите аероплани я хвърлят от горе, как да се предпазим от нея.  Мухлюва Тана първа в лекциите. Като започнеше да ни агитира – думите и страстни, плахи и прости, ни разкриваха нещо нечувано и невиждано. А ние слушахме, слушахме замаяни от несбъднати желания. А тя набиваше ли набиваше – колко лошо е пропагандата да стигне до главата ти, колко  страшно става след това. А тези които заспиваха, ядяха бой на поразия, та да не си помислят повече да не слушат лекциите. И така, всяка вечер до късно лекции за пропагандата, сутрин рано на полето на работа. Веднъж, както си събирахме сеното в полето, се появи във висините един аероплан и започна да хвърля листчета, демек да пропагандира отгоре. Хукнахме да бягаме да се крием (нали сме обучени за такъв момент). Мухлюва Тана  заби глава в една купа със сено и бедрата и лъснаха на слънцето. Тогава  Тильов Ваньо застана зад нея, вдигна и полите и като я захвана… А пък тя само скимти и вика: „Ръгай пропагандо, ръгай, до главата ми няма да стигнеш! Аз за тази партия съм готова на всичко…“ След тази случка и двамата напуснаха селото, на национален обект ли отидоха, в Съюза ли, не се разбра, но повече не се видяха.

          Дядо Гого замълча унесен в скитащия спомен. Очите му хитро присвити с леко повдигната дясна вежда, с палава усмивка на уста, сякаш питаше ведрото утро дали това се е случвало, инстинктивно дръпна поводите, магаренцето задърпа малката каручка и тя заподскача по калдаръма, от спомен в спомен. Самолетът, който пръскаше лозята, отлетя към летището си и настана тишина.

ЗИМА

            Отново съм сам  сред алеите на парка в светлото утро. Смутих сънят му. През нощта е навалял сняг и той в студена, но страстна прегръдка е полегнал навред. Въздухът е безумно син, свеж, трепти и звъни от радост и чистота. Дърветата с безлистните си клони, смирено навели глави в снежната пелена, очакват изгрева. Какво вълшебство! Големият кестен, нагизден като младоженец, леко приведен със сребърните си клони е прегърнал своята годеница – малка гиздава ела, която криейки се зад булото си е заключила малките сълзи в лед – хоровод от  изумруди, а храстите, облечени в бяло като шафери и шаферки, са се пръснали сред гостите сватбари. Какво съзвучие в безлюдния покой. Сънените брези  учудени и засрамени, че са проспали тази сватба, плахо и нежно  са навели глави и се усмихват. Нощта в любовен плам  наистина е извършила онова тайнство на зачатието и сега тази девствена красота е предходник на оня велик миг – раждането на деня. Като скитащ бездомник съм опрял гръб в едно  достолепно дърво, усещам неговата топлина и трепета на неговото очакване. В този миг вечността се разтвори и аз видях раждането на деня. Кървавочервения диск се показа и взе да пръска първите златни  лъчи, които плахо и нежно се  вплетоха в тази безбрежна красота. Камбанен звън лениво възвести всемира. Кълвачите започнаха да бият барабаните, свраките  запяха одата на радостта, малката катеричка, подскачайки от клон на клон, започваше своята ежедневна разходка. Денят започваше своя живот. А аз смирен, унесен и малко зъзнещ, наблюдавайки това възкресение на деня от  безкрая, може би малко помъдрял, благодарих на Бога, че ми позволи да бъда частица от всичко това.

          Денят препусна в своя ритъм.