Архив | ноември, 2011

ЕСЕН

11 ное.

    Отново съм в парка с празните пейки. Весело грее слънцето и аз с моята самота, с рой мисли, пристъпвам към моите спомени, в моята младост.

    Вървя към потайното минало, като натрапник, но със смирение и задоволство от това , което виждам и чувствам. Те са пред мен, прегърнати, седнали на пейката в пустия есенен парк и някак  си замечтано и вглъбено наблюдават този  извънразсъдъчен, потаен танц на златолистата есен.

     Ето го там оня лист, помъдрял и смирен, с уморено-приведена снага, помахва леко за сбогом на своето клонче и леко и тихо напуща своето място за настъпващата младост. В този миг на велико тайнство той е погален от нежния вятър и с достойнство тръгва по своя път, към новото бъдеще, към вечността, с онова достолепие присъщо само на тях, на мъдрите. Каква  красота! Златната мъдрост, след своето благуване, нежно се полюшва в морен танц, скитник от едно пъстрило към онова шарено чердже долу,  споено от безмисловни, тихи съседи.

      Младостта трепна и с весел смях се подгони из златотъканите алеи, като с крака и ръце разхвърляше падналите листа и аз се сепнах. Почувствах се ограбен от времето, но и помъдрял от това преливане  от минало към бъдеще. Това е истината. Тя бе пред мен и аз я осъзнах.