Дядо Сандю

Каменната чешмичка с два чучура, през които равномерно бълбукаха струйки студена водица се бе сгушила свенливо в корените на вековния бук, строен и спокоен, като орел разперил клоните си и недопуснал  в близост до себе си  други дървета , който бе образувал нещо като огромна шатра постлана с великолепна шума. Величествен и непристъпен , обграден от ели и буки, които катерейки се по дерето нагоре бяха облазили не само тази  усойка, ами и цялата планина наоколо. Слънцето безжалостно сипе огън навсякъде и аз търсейки спасение по тясната надиплена каменна пътечка се оказах пред позеленялата от лишеи и мъх чешма. Под клоните на вековния бук имаше  и две беседки-едната скована от дървета и дъски, а другата,  другата бе „ старата автобусна спирка  пред стария съвет” , на която още стоеше разписанието на градските рейсове. До запаления огън седеше едно дребно старче-каиш балканджия, намусен и мълчалив. Като ме видя се изправи смутен,  пообърса ръцете си изторбения в коленете си стар панталон и така се усмихна, че ушите му се качиха  чак на темето, а пооределите му зъби светнаха като чакмаци.

–         Добър ден , дядо!

–         Дал Бог добро, айол.Заповядай при мен да хапнем каквото дал Господ!

Приседнах до него и видях в жарта да се пекат 3-4 картофа.

–         Мога ли да ползвам огъня и аз да пекна нещо?

–         Може ,айол , може! Слагай  каквото носиш.Картофите почти са готови.

Аз извадих от раницата си  походната си скаричка,наредих на нея пържолите и кюфтенцата , сложих ракията в ледената вода на елака, направих набързо салата от пресни домати и краставици и седнахме на скамейките под „старата спирка”. Дядо Сандю се оказа много сладкодумен старец и пийвайки,  и хапвайки   си говорихме за какво ли не.След юнашкия обяд , които продължи и след икиндия, аз разгорещен от хубавите приказки и ракията рекох:

– Ех, сега както сме седнали тука да имаше една гайда да засвири!

– Абе хубаво е човек да свири, ама по- хубаво е да не свири.

– Защо бе , дядо Сандю? Ти свирил ли си на гайда?

– Абе може и да мога, ама не съм опитвал.Ама  съм свирил няколко пъти на акордеон.

– Ами разкажи де!- подхванах го аз,  защото от разговора ни до сега бях разбрал, че срещу мен седи един от най- големите зевзеци които познавам.

– Ами то първия път беше преди много години. На една сватба в селото, ама таман да започне и се разболя акордеониста. Май повечко си беше хапнал та не можеше да излезе от тоалетната. Брях, ами сега? Някой каза на другите двама музиканти-те и тримата бяха ябанджии, че аз съм  голям музикант и те веднага се хванаха, като удавници за сламка.”Няма значение, че не си свирил на акордеон, щом си музикант ще го уйдурдисаш някак” и ми дадоха акордеона. Аз нали съм си добряк какво да правя? Хората таман се бяха събрали  и ние засвирихме. Тогава гостите полека, полека  взеха да си отиват и след малко останахме само ние с най-близките на младоженците. Дойде бащата на момчето зачервен, със святкащи очи. Аз се свих в ъгъла готов на всичко,а бащата ревна:-„Абе вие по колко вземате на сватба?” Тартора каза , че вземат двеста лева .”Ето Ви петстотин лева, защото ми спестихте две хиляди лева, ама веднага напуснете селото!” После голям смях падна. А последно свирих  точно тук миналата неделя. Беше се събрала ловната дружинка на моабет.По едно време ми викат:-Бай Сандюо, вземи от ето този джип акордеона! Аз какво да правя нали съм си добряк взех го и засвирих. А те всите се хванаха за пояс,па като заиграха минаха ехей там през долчето, заобиколиха бърчинката и отам надолу изчезнаха. Аз си свирих на акордеона около два часа сам, като ги чаках да се върнат ама те не идат. Тогава аз взех да ги търся и ги открих в кръчмата на селото –  ядат и пият. Като ме видяха в кръчмата само дето не се гътнаха. Казаха ми да оставя акордеона отвън и тогава да влезна при тях. Оставих инструмента и два дни и една нощ кръчмата не затвори, от радост,  че  аз не свирих. А сега ще ма извиниш, ама отивам да си търся добитъка и благодарско за всичко!

Стана и изчезна в гората като горски дух. Аз бях щастлив от тази среща с един български барон Мюнхаузен, които ми даде урок за щастие. Самият той щастлив по своему, прекрачил в света на чудесата, за съжаление непознат на мнозина.