Архив | септември, 2018

У дома

28 сеп.

     Всъщност докато съм бил пеленаче нямам някакви спомени. Просто си спиш, ядеш, плачеш, хапеш, акаш, пишкаш и така ден след ден вървиш напред в живота. Несъзнателно чрез сетивата си  след време започваш да долавяш нещо, което оставя  първи спомени в теб. И може би те са наченки на нещо като разум в теб- не знам, но първите ми смътни спомени са свързани с моят дом и с моето семейство. Някак си като в полусън или по-скоро като видение  усещам топлината на дома. Дали това е топлината на майката или топлината от печката не знам, но топлината е едно особено блаженство. Чувам свистенето на вятъра в прозорците, като някаква нежна музика. Снежинки пухкави танцуват на бяла и красива сцена обградена с красивите рисунки по прозорците. Красива зимна пустош е навън. А в стаята е топло. Пукота от горящите дърва в печката е в такт със свирещия вятър. Отглъхналия ден се гуши в ресниците на мрака, а светлините от елхата, се промъкват към кутия за обувки под нея. Там са новогодишните подаръци./тогава коледата не се чествало, а било заповядано да се чества Нова Година/ Там би трябвало да са скрити мечтите на малките и големите. Някаква надежда, белоснежно щастие приютява и загръща уморения земен ден. Дядо Мраз пак отминал незабелязано. Газената лампа пропуква и гасне./Зимно време все няма ток/.

   Още от тогава за мен домът е символ на семейството, а семейството е уют, топлина, любов, признание, свобода, лично пространство и какво ли още не. Тук човек би трябвало да сподели, да помечтае и да полети по- високо от мечтите си, да си постави цел,да се смее високо, да е обичан, и въобще тук би трябвало да бъде истински, да бъде нещо повече от животно.Тук се ражда оптимизма и вярата.

   Някак си в просъница чувам гласът на баща ми: Пак ме натискаха да си купя облигации, с тази заплата от 52лв. надали ще изкараме месеца. Днес в работилницата дойде нов- началник отдел.Станахме 5 човека, а само аз работя и други такива, но аз нищо не съм вдянал от това. Но тези разговори между майка и татко  ги помня и по-късно разбрах, че домът не е това което трябва да бъде, а нещо по особено. Така някак си съм станал на около две години и вече ме пое  МАХАЛАТА.

нещо за татко и майка

27 сеп.

Баща ми Ради Костадинов Емандиев е роден на 09.03.1922г в с. Орешец Харманлийска околия. За баща му, моят дядо знам само , че се е казвал Костадин. Не го помня. Той е бил занаятчия с няколко занаята и е знаел 5 езика говоримо: български, арабски, турски,гръцки и сръбски. Бил е изглежда буден човек защото  всичките си живи деца-три момчета и три момичета  ги е пратил да учат занаят и всички са станали занаятчии. Баща ми от 1934г. е започнал да учи занаят в Харманли при братя Добчеви. Пет години спи в яслата при магарето.Преминава по иерархията в занаята/чирак,калфа/ след изпит пред държавна комисия пред Търговската Камара в Бургаз става  майстор коларо-железар. Тъй като са били бедни и баща му не е плащал нищо на майсторите си, баща ми е работил две години като майстор без заплащане при братя Добчеви, за да се „откупи”. Майсторите му са били много доволни от него и тези пари които той изработил за  две години,  ги спестили и му ги дали след като баща ми се върнал от фронта. От 1942-1945г. служи в 30 пехотен Шейновски полк- Търново Сеймен /Симеоновград/ като през това време завършил и подофицерска школа. И така мл.подофицер Ради Костадинов вместо да се уволни  е изпратен на фронта през втората фаза на Втората световна война, като командир на разузнавателно отделение и пом. взводен командир на разузнавателния взвод на 30 пехотен полк. Разказвал ми е за първата битка с врага. На 22.12.1944г. след мръкване сменят сръбските войски заемайки техните окопи. Сърбите запалели огньове, свирят на акордеони, пеят. Баща ми казваше, че изведнъж им станало по-леко защото видяли с очите си, че не е толкова страшно на война. Раздали им обилна храна от варено телешко, свикали командирите за издаване на заповед и разбрали, че ще атакуват още тази нощ противника. Командирът на полка се бил опълчил срещу тази заповед с мотива да отложат атаката за следващия ден, за да могат да разберат войниците и офицерите къде се намират, какво има пред тях, ама веднага бил арестуван от политкомисарите и повече баща ми не го е видял. Артилерийската подготовка била изстреляните десетина снаряда от хасковската артилерия. През това време, пом. командирите  на роти  по политическата част/политкомисари/ викали ентусиазирано: „Ей гледайте, гледайте как хвърчат парчета от хора при германците. Ааа, там папер не остана”. След заповедта за атака  войниците тръгват по посока на немските окопи, ама  немците , след като са ги допуснали близко до себе си, осветяват всичко с ракети и  ги обстрелват с картечници и шмайзери. Баща ми е разказвал:-„Като хукнахме назад, кой където се спънал и паднал, там останахме до сутринта. Викахме паролата „Пирот” за да се обозначим и да се разпознаем цяла нощ. Между нас и немците останаха да лежат ранени и убити много наши другари. С настъпването на деня виковете намаляха, докато накрая всичко утихна. Загубихме доста другари. На следващия ден повторихме атаката успешно и жертвите бяха малко-1-2 човека и няколко ранени”.  Десетки пъти е преминавал Драва и Мур с лодки, когато е изпълнявал разузнавателни мисии, веднъж преминавайки Драва , заобикаляйки  остров се сблъскват с немска разузнавателна група, но никой не открива огън от двете страни и така се спасяват изтегляйки се с лодките на своите брегове. Разказвал ми е за разузнавателни мисии, когато са преплавали Драва, и когато са скачали в окопите по предварително набелязяна цел, там където преди няколко минути се е стреляло с картечница, окопите се оказват празни. Отивайки в близкото село разбират, че немците ,като стари бойци, нощно време си спят на топло в близките села с лекото си оръжие, като оставяли тежкото въоръжение в окопите и само патрулни двойки обикалят окопите и стрелят с оръжието оставено в тях. През това време нашите войници спят в окопите, в калта и треперят от страх  да не ги нападнат немците. Разказвал ми е за остров на Драва, откъдето нашите войски ще атакуват немските позиции за да отвоюват плацдарм. Дълбоката вода е оставала от към българската войска, а плитката вода е  откъм немците. Та отишли разузнавателния взвод на острова вечерта и се окопали там, на втората вечер отишла и шмайзеровата/велосипедна/ рота, която била в подкрепа на разузнавачите, но следващите две нощи никой не отишъл на острова. Водата прекъснала връзката с техните. На петия ден виждат как един човек ,се спуснал по хълмчето от страната на противника и дошъл до реката да си напълни стомна с вода, след което  си отишъл. Не минало и половин час и чули как с тръба немците обявили тревога. В този момент разбрали, че са разкрити и се подготвили за бой. Представете си тези около 100 души, окопали се наострова, какво са чувствали. Командирът на шмайзеровата рота/като най-старши/ издава заповед никой да не стреля без негова заповед. В този момент нашите войници виждат спускащите се по хълма, към реката кавалеристи казаци/ както баща ми ги наричаше –белоруси/. Една, две три….шест редици конница, с извадени шашки, насърчаващи се един на друг и въртейки саби над главите си. Наближили на 50-60 метра, но заповед за стрелба нямало. Наближили на 40-30 метра-пак мълчание. И когато войниците си помислили че капитана/ не съм му запомнил името/ ще ги предаде  се чула командата „огън”. Затрещели шмайзери и леки картечници. Пуснали сигнални ракети, с които искат помощ от своите, но своите мълчат и не оказват никаква помощ.  Първите няколко редици станали на кълба от избите казаци и коне, реката почервеняла от кръв, но следващите редици напредвали. За около десетина минути от храброто казачество останали само трупове на коне и хора, но по хълма взела да слиза  към тях на редици и немска пехота. Мунициите привършвали. По заповед на капитана се изтеглят през реката  на брега зает от нашите войски. При направената проверка се оказва, че само един войник от с. Черна могила липсва. Радвайки се на нищожните загуби, биват обградени от наши части и заплашени, че ще бъдът дадени на военен съд лично от политкомисаря на 8 тунджанска дивизия-полковник Стою Неделчев- Чочоолу. Някак си им си разминало и продължили да воюват, ама си имали вече едно на ум. Да те предадат своите и да искат да те съдят отгоре на това, нещо не се връзвали нещата.

   Разказвал ми е и за един случай станал на 7/8 април 1945г. Взводът е бил разквартируван в с Репаш. На баща ми му направило впечатление, че хазяите много често излизали на вън от къщата. В тази къща били трима войника. Баща ми се усъмнил, че става нещо нередно и  призори излезнал на вън и що да види:- от към реката по улицата вървят  и приближават дома в които са отседнали, български войници, кой с шинел, кои без шинел, без кепе, без колани, а около тях вървят  белоруси, усташи и немци. Баща ми веднага разбрал, какво става и мигновено влезнал в къщата , събудил другарите си и издал заповед единия  заедно с него и с  картечницата  на улицата, а другия да предупреди  техни другари по останалите къщи. Когато излезнали на улицата  картечаря и баща ми залегнали  и се подготвили за бой. След това започнали да викат на български, че ще стрелят първите няколко пъти във въздуха и през това време нашите да бягат от плен. Започнала прастрелка. За няколко минути към баща ми се присъединили останалите от взвода непленени. Боят се разраснал. След около половин час на помощ дошла и шмайзеровата рота с велосипеди. Но помощ дошла и на противника и така престрелката прераснала в сериозно сражение, което приключило привечер с остъпването на противника към реката и пълното му унищожение там. Седем другари на баща ми загинали в тази битка, а 11 били ранени. Един от ранените бил баща ми, които отишъл да помага на картечаря да отстрани засечка на оръжието.Не влиза в лечебница а остава в строя и разузнава линията Ледине- Молве, като докладва, че се отбранява от белоруси/власовци/. Посочва и огневите точки на противника. Битката е мълниеносна и за един ден линията е овладяна.  Баща ми завършва войната в Марибор. Там е имало „гърбав” мост на който той е дал последния си наряд през войната. Награден с ордени и медали, кавалер на кръста за храброст, е определен за представителните части, което са марширували в доста населени места за да покажат храбрата българска армия и на 15.06.1954г след тържествен обяд се уволнява и минава в запаса.

    Майка ми е родена на 09.05.1927г. в с. Яребична общ Антоново- Тузлука. Рода и е от с. Раненци, обл. Кюстендил, но около 1890г. се преселват в Тузлука, защото там имало много изоставена от турците земя, която се е продавала на безценица. Баща и дядо Петър е бил в плен на сърбите през  първата световна , но успява да избяга. Майка и баба Люба е родена в Тузлука. И двамата не ги помня. Като малка майка учи до четвърто отделение, а след това започва да пасе животни на други хора в други села и да аргатува при тях. Имала е още три сестри- Тимка, Тодора и Руска и един брат Стойко, който  изкарал службата си като гвардеец на Н.В. цар Борис. След 09.09.44г. бай Тяньо, собственика на Керамичина фабрика Харманли  набира работници мъже и жени от Тузлука и майка ми по този начин се отзовава в Харманли през 1947г. точно преди национализацията, където се срещат с баща ми. Когато се женят нямат нищо, освен ризите на гърбът им. Купуват си от бит пазар една лъжица и една вилица и така започва техния съвместен живот. През 1948г се ражда сестра ми Славейка. Тя толкова много се зарадвала на моето раждане, че не престанала да пита баща ми „Сега като си имам братче, ще има ли  и за мен бонбони?” Тя горката е чувствала, че нямането ще стане още по-голямо след моето раждане.