цигането даньо

Прибирайки се от работа видях, че са стоварили въглищата на съседката, баба Мица и тя водеше оживен разговор с цигането Даньо до пълните чували. Около четиридесет годишен, среден на ръст, с черна коса, матова клоняща към черно кожа, винаги мръсен и вонящ, въпреки новите дрехи, които носеше, Даньо се пазареше с баба Мица за цената на услугата. Заслушах се в разговора между двамата:

-Аз, бабке, за петнадесет лева ръцете си не цапам. Ако ми дадеш тридесет лева ще ти внеса чувалите.

-А бре, чедоо, петнадесет лева  за един тон въглища,  за двадесет чувала, не са малко пари. Аз с толкова пари карам три дена.

-Ти ако искаш  си живей с тези пари и една седмица. На мен това са ми цигарите и закуската.

-Доньо бабата е права.Това наистина са много пари за преместването на  един тон въглища-намесих се и аз.

-Бат Любо, да ма прощаваш, ама защо са месиш сега на нашия пазарлък? Какво са петнадесет лева ? Нищо. Аз имам семейство, жена, деца. Те трябва да ядат. Ами, че аз сутрин за кафе, за баничка, за шоколад, за кока кола, и цигари  давам сума ти пари. Ами за  децата, за жената, ами за обяда, за вечерята. И аз искам като вас българите да  да си пийна ракията и бирата. Ко кат съм безработен и не съм учил. Ами за дрехи, за обувки, телефон , кола…

-Добре Даньо, но ти вземаш и помощи-не отсъпвах аз.

-Ава бат Любо, това помощи ли са, ваа? Жълти пари. Сички видове помощи, детски, дърва въглища и др. едвам докарват хилядо лева  на месец за шест човека семейство. Ха живяй с толко пари и ти де! Ние циганите за това крадем, защото не стигат пущините. Ако не открадна жилязо, мед, картофи и сичко коту гледате вий българите,  ние от глад ша умрем ва. Ейго на, оня ден си продадох въглищата дето ги дават от помоща и дървата дето ги дават от общината, дето гласуваме за тях. Ама и вий българите малко давате за тях като ви ги продаваме ва. Зимата ши кълцаме дърва от гората, хем без пари. Така, ами да ни умирами от студ ва?

-Чакай,чакай Доньо! Ти на това нямане и с тези помощи имаш повече от мен без да крадеш. Като сложиш и това дето поработваш на частно  и дето крадеш, то става много бе. Ами ако те хванат като крадеш?

-Ава бат Любо, ша ма прощаваш ама въпреки, че си учен си много прост човек ва. Ний променихме законите, така, че никой да не може ни напраи нищо ва. Ама това го напраихме закото загогото си поискаме за него избираме, та отгоре на това и ни плащат. Ейго на, аз съм си построил незаконна къща, обзавел съм я от-до. Това телевизори, видео, сателит, хладилник, дивани, секции, кола…, сичко си имам. Уда не плащам, ток не плащам, данъци не плащам, такси не плащам и от нищо не се лишавами и помощи ми давати, и детски ми давати и дърва ми давати без пари, и въглища  ми давати  без пари, и кото ми тряа си го взимам, и крада това което имате в къщите и гледате по полето закото сте будали. Ша ма фанат, ама дуки. Ами нъл кат ма фаниш да крада от вас ша та осъдя, че се ма бъхтал ва. Еий хаптал българин си ва бат Любооо, бат Любо. Това българите хич ва няма ва. Ша ви работя  я на вас за петнадесет лева. Я днеска, да не излъжа две три бабки за по тридесет лева ,я зако съм чувяк ва? Айдее чао.

И като извади от джоба си скъп телефон, пусна си някакво маане  и продължи пътя си. Аз и баба Мица седяхме втрещени. Не очаквах, че държавата ми ще направи така, че този неграмотен циганин да има възможността да ни се подиграва и да ни унижава по този начин. Кипнах и взех, че пренесох въглищата на баба Мица безплатно, защото се чувствах гузен и виновен, че и развалих пазарлъка. Дано и депутатите/ако въобще някой прочете това/да се почувстват гузни и виновни за това, че ми е отнета възможността да  браня дома си, имуществото си, продукцията си, живота си и да направят нужното за да има най-после ред в нашата държава, че с тази наша българска простотия кой знае до къде ще я докараме.

Хубавец

Дошъл от близкото село, Цонкин Митьо бе мургав, строен и малко кривокрак, по длъжност бе пазач на банка, по занятие бе фаянсаджия, а по призвание бе безделник. Сега пенсионер, ама преди да се пенсионира бе военен, началник на склад за консерви, а по-преди ашладисваше дървета в ТКЗС и бе секретар на първичната организация, а още по-преди нареждаше плочки по тротоарите. Та тогава, в ония години  реши да расте в йерархията и да стане военен, ама все малко не му достигаше. Но с доста ходатайства, партийни връзки, пари за рушвети и някои други работи за които бе впрегната цялата рода, след няколко годишни атаки и след като се смениха четири командира на полка най-после успя. Назначиха го сержант в полка, ама като не го биваше за нищо го направиха началник склад за консерви та доста  хора видяха келепир покрай него. Хеле, хеле  изкара си годините за пенсия  и хоп –  млад пенсионер. Да, ама млад пенсионер може ли да не работи? Та пак връзки, ходатайства и други работи, но вече не само неговата рода ами и с родата на сватанаците най-после  Цонкин Митьо се издигна в йерархията. Назначиха го за пазач на банка в центъра на града. И  ето го там горе застанал на дванадесет стъпала над другите, като някой Аполон облечен в униформата на охранител,  на пиедестала на йерархията, гледаше от високо минаващите покрай него долу плебеи  и се пъчеше още повече, до спукване. Току влизаше в коридора на банката, в която работеха две момичета, поглеждаше се в огледалото , суетно си засукваше малките мустачки тип „коцкар“, тихо си мърмореше под носа „Ех, че съм хубав, бреййй“ и замяташе сластен поглед към банкерките  пълен с надежда и упование. След туй се врътваше  кръгом и излизаше на вън. Там, долу пред банката, площада бе настелен с мраморни плочи, всичките разбити и изпочупени, защото по тях се движеха камиони с материали за ремонт на офисите, доста често падаха жени и момичета спъвайки се в парчетата плочки и вперили поглед в храбрия пазач на банката, чакаха нужната им кавалерска помощ. А той, вместо да слезне долу при тях да им помогне, се изпъчваше още повече, виреше глава и смеейки се ехидно си казваше:  “ Ейй,  хубавец съм , брей!. Всички мацки си падат по мен и падат като ме видят!“ Кара така  някое време, ама банката фалира и  освободиха охраната, демек Цонкин Митьо. Бре, ами сега!.В къщи жена, снаха, тъща, от време на време и сватята –  не го оставят на мира. Трябва да работи, че пари трябвали.  И той реши да слезне малко  по- надолу в йерархията и започна работа в общинската строителна фирма, която взе да сменя плочките по площада. Да, ама тази работа се прави на колене и си почти незабелижим. Жените и момите , които пресичаха площада  ту се блъскаха в него, ту го настъпваха, като му правеха забележки, да не им се вре в краката. А той завалията ще се разпсува, ще погледне нагоре по стълбището, където електричаря сменяше крушки на офисите, с тъга ще си помисли: „Ех, друго си е там горе, ама на!“ Па ще хвърли поглед  още по-нагоре към тъмното сиво небе, събрало в прегръдките си всичките земни сълзи напъхали се в къдравите облаци. Ще изтрещи нещо, но не гръмотевица от горе, а от задника на Цонкин Митьо, които ще каже :“Хубавец съм брей““ и ще продължи с наведена глава да се мъчи да решава проблема на своята и хорската простотия.

денят бе прекрасен

Денят бе прекрасен и аз неусетно бях навлезнал в алеите на Градската градина. През замъглените завеси на миналото се появиха скитащи спомени сред дървета, унесени във възторга на всемира. Ухаеше на акация, липа и люляк. Този райски аромат разплискан от дърветата, допълваше щастието на моята пееща душа. Млади   дръвчета кършеха дивни снаги, като моми тракийки, сред старите вековни липи и акации и закачливо, нежно и с достойнство се покланяха на окичените със цветя алеи. Малки виещи се пътечки  се криеха в бухналите пазви на храстите-розов и бял люляк, които бяха приютили самотни пейки. На тези пейки винаги сядаше влюбена и замечтана младост, облечена в ученическа престилка и черен костюм. Там сред люляка, събрал в себе си нежността, радостта, надеждата и уловил топлината на изгрева на зараждащия се ден, прегърнати в своята невинност свята, с блъскащи лудо сърца, те се носеха в  ручая на безбрежието  на своето щастие и мечти, като си даваха клетва за вярност и наблюдаваха онзи чуден, нежен танц на пчелите върху цветята на люляка. А те засмени и щасливи кацаха с любов и нежност от цвят на цвят и извършваха онова чудно свещенодейство, което възпроизвеждаше природата. Може ли някой да си представи по-голяма нежност,всеотдайност и страст от тези взаимни докосвания? Дали пък сам Бог не разкрива това свещенодейство  на любовта за урок на нас грешните, в замечтаното време на младостта? Огледах се. Дърветата прегърбени от тежеста на клоните, окичени със цвят, нежно се поклащаха и тихо , с дъха на вятъра разказваха на малките птичета за оная безбрежна и волна младост, пълна с неосъществени мечти и надежди, но щаслива и вечна. Сега паркът е чист, подържан, без люляк,без хора…Някак си естествено пуст. Няма я младоста, няма го бъдещето.Отиде някъде на изток или на запад. А мъдростта на залеза, усмихнато и нежно, леко придърпваше суетното звездно небе към себе си слушайки земечтаното танго на оркестъра от разваления ресторант.