КВАРТАЛНИЯ

   Отивайки сутринта на работа, във фоайето на РУ отново имаше поставени няколко картонени кутии с призиви да помогнем с парични дарения  лечението на наши колеги/това изглежда е най-новата форма на солидарност на държавата към своите държавни служители/ .На всякъде вони на тоалетна. Сядам на стола /на който му липсва облегалката/ до бюрото, което е положено върху четири тухли и на което липсва едната вратичка, а другата е заключена с катинар от колегите, защото там държим пишещата машина. Стаята, която не е освежавана от около тридесет години е натъпкана с най-различни вещи-доказателства по различни дела. На оперативката се поставят куп нови задачи, част от които противоречат на задачи поставени по-рано, спешни задачи, които са толкова спешни, че срокът им е изтекъл с  дни преди да достигнат до нас. Въпрос: бензин-няма; консумативи-няма; коли-няма; дрехи-няма; обувки-няма, няма, няма, няма…Пари няма ,   оправяйте се. Излизам от управлението и търся нещо на „стоп“, за да се придвижа до най-близкото село на обслужвания район. Пристигам /с голям късмет/ по обяд. Хората отдавна са отишли  да си вършат работата по нивите. Не мога да намеря никого, а сроковете на преписките изтичат утре. В този момент се обажда дежурния да ми сведе, че от 14.00ч. до 16.00ч. ще има операция по безопасност на движението. Ядосан търся „стоп“ за града. Оправям се някак си и пристигам навреме. Операцията протича почти винаги по един и същи начин: стоим по най-близките до дома на началника кръстовища, пеши, без автомобил и размахваме палки, ама кой спира, кой не спира ние си знаем. Понякога даже успеем да съставим и актове, но после в съда те отпадат. След операцията – на отчет в управлението. Пак смрад, кавги и няма, няма ,няма… Работното време е изтекло, но аз  съм отново на „стоп“ до селото. Дано намеря моите хора по преписките. Намирам ги като същевременно проверявам и оръжието на двама ловци, вземам обяснения, съставям протоколи, разговарям с кмета на селото и пак на „стоп“ обратно към града, към дома. Току що сме вечеряли и уморен се готвя да си лягам, но не би. Дежурния ми заявява,че  от 22.00 до 02.00 съм на операция и ще проверяваме питейните заведения и баровете за малолетни и непълнолетни. Естествено избухвам, тегля майни на ляво и на дясно, защото за следващата сутрин имам уговорени срещи и изпратени призовки  за преписки  с жители  по  селата, а автобуса ми тръгва в 06.00ч. Пристигам в управлението и дежурния ми дава призовка в която е посочено,че трявало да се явя днес в 09.00ч. в съда като свидетел. Хайде пак глоба. Операцията е ялова, защото винаги констатираме едни и същи нарушения, от едни и същи лица, вземаме едни и същи мерки, но ефект няма. Току що съм заспал и в 05.00ч.  вдигат управлението по тревога. Обличам се в движение и бягам към управлението. Там се оказва, че някой високоплатен чиновник се сетил да провери  мешките с бойната готовност. Освобождоват ни в 06.30ч., но моят автобус вече е заминал, а хората ме чакат и отново на „стоп“ , но никой не минава и аз с широка крачка крача към селото. Дано ме изчакат хората. Пеш за около два часа ще съм там. Крача сам и си мисля: Докога ще дишам и ще действам само  под команда? Докога мълчанието  и смирението ни ще съдействат за  съществуването на това управление , което  парализира цялата ни система и най-жалките резултати ще се превръщат във велики подвизи? Докога тази смесица от незнание, мързел, самовъзхвала и простотия ще е символ на ред? Не е ли това дисциплината на лагерника? Докога началството с леден и хипнотизиращ погледи, с усърдие , с неговата желязна, но безполезна воля за команда ще полага „огромни и безполезни  усилия“ за постигането на нищожна цел? Докога, докога, докога….