Синият гребен на призрачната мъгла обхождаше хоризонта. Неравният, каменен кълдаръм свързващ градчето и селцето блестеше от утринната роса. Двата карача в началото на селото се бяха прегърнали в сладостен покой, обгърнати от нежния вятър шумяха гальовно. Есенния безмълвен бродник бе подгонил малко облаче странник из синевата. Селцето заспало в сънното зарево бе глухо и пусто. Аз, захвърлен от службата си в този час, в този район, унило и зиморничаво се бях насочил към кръчмата на това бедняшко, печално и безлико селце, в което се бе заселила мъката на земята.
На стълбите пред вратата видях ранобудния дядо Гого с гипсирана ръка, нахлузил каскет на главата и пушещ качак.
-Добро утро дядо Гого!-поздравих аз.
-Добро утро началник! По каква работа тъдява?
-Дойдох да се поразтъжим! Ти какво си загазил а?
-Абе тя стана една…
-Кажи де, каже?-настоях аз.
-Абе нали знаеш, че всяка заран си обикалям селото. Вчера, както си обикалям селото, гледам пред Ганкин Кольовия стълб един от енергото копае. Питах го какво прави, а той ми отговори, че търси тока. Еее –рекох си-аз да не съм по-балама от него и на мен ми трябва ток. Тогава и аз взех да копая до него да търся тока. Копаеме двамата, хортуваме си сладки приказки, ама по едно време в цървула ми влезна едно камъче. Поисках да си изтръскам камъчето от цървула, подпрях се ръка на стълба и взех да ритам с крак като се тресях целия. Той помислил, че за да треперя така тока ме е хванал и ми изпера една лопата по ръката, като я счупи и аз паднах на земята. Харно ама в този момент моето куче помислило, че ме нападат и се хвърлило срещу техника, като го захапало за носът. Техникът хукнал да бяга като се развикал искайки да се откопчи от кучето ми. Видял ги горският и гръмнал кучето. Да ама дошъл и кварталният и започнал да му се кара, че е употребил оръжие. В този момент до тях спрял рейсът, които бе закарал жените на митинга на партията в София. Жената, дъщерята и балдъзата на горския стремително атакували кварталния, които намерил закрила в кръчмата и повикал подкрепления. И стана една объркана, объркана, като държавата ни. Ох! Не съм мигнал цяла нощ, ама не от болка в ръката, ами от болка в душата. А бе с две думи-луда работа. Сега по моя инициатива събирам всички потърпевши в кръчмата та да се договорим да не се стига до съд. Истината е по силна от всяка власт да знаеш. А ето и първите взеха да идват.Айде аз да ги посрещна, че да я захващаме. Ша ма извиняваш, ама довиждане!
В този момент към кръчмата взеха да прииждат от всички страни мъже, жени, превързани с бинтове, шарени забрадки и други подръчни материали, които създаваха колорит присъщ на едни наши съграждани. Сякаш това бяха отстъпващи части от Булаирското сражение.
Аз продължих по калдаръма в избистрената утрин сред спящите поля с прекършени надежди за по добро. Останал сам осъзнавам, колко много „знаем” и колко малко можем. Мизерни духом, живеем в бедност. Напразни усилия за по-добро. Душата ми мълчи. Защо ли?…
