СЛУЧКА

 

 

Синият гребен на призрачната мъгла обхождаше хоризонта. Неравният, каменен кълдаръм  свързващ градчето и селцето блестеше от утринната роса. Двата карача в началото на селото се бяха прегърнали в сладостен покой, обгърнати от нежния вятър  шумяха гальовно. Есенния безмълвен бродник бе  подгонил малко облаче странник из синевата. Селцето заспало в сънното зарево бе глухо и пусто. Аз, захвърлен от службата си в този час, в този район, унило и зиморничаво се бях насочил към кръчмата на това бедняшко, печално и безлико селце, в което се бе заселила мъката на земята.

На стълбите пред вратата видях ранобудния дядо Гого с гипсирана ръка, нахлузил каскет на главата и пушещ качак.

-Добро утро дядо Гого!-поздравих аз.

-Добро утро началник! По каква работа тъдява?

-Дойдох да се поразтъжим! Ти какво си загазил а?

-Абе тя стана една…

-Кажи де, каже?-настоях аз.

-Абе нали знаеш, че всяка заран  си обикалям селото. Вчера, както си обикалям селото, гледам пред Ганкин Кольовия стълб един от енергото копае. Питах го какво прави, а той ми отговори, че търси тока. Еее –рекох си-аз да не съм по-балама от него и на мен ми трябва ток. Тогава и аз взех да копая до него да търся тока. Копаеме двамата, хортуваме си сладки приказки, ама по едно време в цървула ми влезна едно камъче.  Поисках да си изтръскам камъчето от цървула, подпрях се ръка на стълба и взех да ритам с крак като се тресях целия. Той  помислил, че за да треперя така    тока ме е хванал и ми изпера една лопата по ръката, като я счупи и аз паднах на земята. Харно ама в този момент моето куче помислило, че ме нападат и се  хвърлило срещу техника, като го захапало за носът. Техникът хукнал да бяга като се развикал искайки да се откопчи от кучето ми. Видял ги горският  и гръмнал кучето. Да ама  дошъл и кварталният и започнал да му се кара, че е употребил оръжие. В този момент до тях спрял рейсът, които бе закарал жените на митинга на партията  в София. Жената, дъщерята и балдъзата на горския стремително атакували кварталния, които намерил закрила в кръчмата и повикал подкрепления. И стана една объркана, объркана, като държавата ни. Ох! Не съм мигнал цяла нощ, ама не от болка в ръката, ами от болка в душата. А бе с две думи-луда работа. Сега по моя инициатива събирам всички потърпевши в кръчмата та да се договорим да не се стига до съд. Истината е по силна от всяка власт да знаеш. А ето и първите взеха да идват.Айде аз да ги посрещна, че да я захващаме. Ша ма извиняваш, ама довиждане!

В този момент към кръчмата взеха да прииждат от всички страни  мъже, жени, превързани с бинтове, шарени забрадки и други подръчни материали, които създаваха  колорит присъщ на едни наши съграждани. Сякаш това бяха отстъпващи части от Булаирското сражение.

Аз продължих по калдаръма в избистрената утрин сред спящите поля с прекършени надежди за по добро. Останал сам осъзнавам, колко много „знаем” и колко малко можем. Мизерни духом, живеем в бедност. Напразни усилия за по-добро. Душата ми мълчи. Защо ли?…