мъгла

16 дек.

Мъглата, лепкава и мазна бе зграпчила високия връх вече цял месец и не го пускаше. Тя бе толкова гъста и дезориентираща, че животните и птиците, населяващи тази територия, се лутаха ту насам, ту натам и се въртяха в омагьосания кръг на безизходността. Слънцето не можеше да я пробие и дърветата , не видяли толкова време слънце залиняха и подгизнаха.
По стените на малкото параклисче, с разкривен и пропаднал покрив се стичаха сълзи от немощ.Някога то кацнало на рида с камбания си звън бе ориентир и сочеше посоката на заблудените хора и животни, а сега порутен, опоскан и унижен, погълнат и притиснат от мъглата, той ненужен вече никому можеше само с немощни сълзи да плаче за отминалото свое величие.
От където и да подухваше ветрец не можеше да помръдне мъглата от върха. През нея, по тихите и пусти планински пътеки преминаваха само горския и даскъла от съседното село, защото си служеха с компас. Хората бяхя зягубили вяра и търпение, че тази мъгла ще се махне някога и усещаха как тя изсмукваше силиците им.
А доло в селцето, дядо Гого седнал в кръчмата, след втората ракия започваше да филосовствува.
-Само белия вятър може да прогони тази мъгла. Ей го на, опитваха се и източния и западния и северния вятър, ама не успяха. Тая пущина като зграпчи нещо, не го пуща. Само южняка ще я прогони, ще видите-казваше той и загледан нагоре към върха поръчваше следващата ракия, започваше да пее – утре като задуха белия вятър…
А баба Гица, заслабнала от урсузлук, бивша учетелка на селото, а сега по стечение на обстоятелствата пенсионерка,пощальон, читалищен секретар, председател на винаги управляваща партия, кметски намесник, продавач и собственик на единственото магазинче в селото и по съвместителство кръчмарка в същия магазин нервно мърмореше: Утре та утре. Цял месец вече пееш утре белия вятър ще задуха, утре всичко ще се промени, а това утре не идва. Утре не съществува защото съществува днес. Обстоятелствата могат да се променят и днес и по всяко време. А и някой да ме е питал дали искам да дойде утре?
-Гицо, затваряй си устата Гицо-зафъфли дядо Гого. Не ме гледай отвисоко и не ме наранявай интелектуално. Днес ти може да си силна, но времето е по-силно от нас. Ха сипи още една и запиши в тефтера.
Сред тази изключителна реч, той стана прав и клатейки се запя отново – утре като задуха белия вятър…мъгла и след мъглата пак мъгла!

ПОЛИТИЧЕСКАТА КЛАСА

22 ное.

-Ма, Пено ма, къде ходиш та не мога да те видя ,ма?
– Мии, къде ходя, тука съм, що?
-Ами нашите пак победиха ма.
-Кои са нашите и кои са вашите, ма Маро?
-Как кои, ма Пено? Ти забрави ли, че синът ми е депутатин и аз съм от политическата класа?
-Еее, кои са тия? Сините или червените?
-Ама много си проста, ма Пено, политическата класа са всички, които са във властта – сини, червени, пенбени и т.н.
-И какво ще правим сега? Аз например не гласувах за вашите. Аз гласувах за референдума. Аз като тези 3,5 милиона избиратели искам да се изпълни волята народна!
– Виж сега Пено, много важно е сега да има устойчивост и устойчива политика.Трябва да разберем проблемите за дълбоката същност на нещата. Аз също съм за народа. Глас народен-глас Божи. Нали аз представлявам народа, защото съм майка на негов избраник, депутатин.
Ти ли си ма Маро, народен представител ?
-Аз ами , кой друг! Ти знаеш ли какво ми каза синът ми?
-Какво?
-В държавата в момента има по-високо политическо темпо, нов политически цикъл. Нашата Демокрация не е такава, че да рационализира вота на гражданите. Народът може да си иска нещо, ама той не знае дали това нещо е хубаво за него или не, а ние депутатите знаем. Тука става въпрос за представителност, а само аз мога да представлявам народа, защото ме е избрал да му служа, да го представлявам. От къде на къде той ще има наглостта да гласува по начин който не съм му посочил? Как така друг ще го представлява? Тук става въпрос за личен бонус, но ти не можеш да го разбереш. Народът може да си мисли и да иска всичко, но аз определям правилата на играта. Който не е с нас е против нас. Не ние депутатите сме против народа, а народа е против нас депутатите защото е прост, тъп и нагъл и не знае как да избира.
– Въх, мър Маро! Така страшно ли го каза, ма?
– Така ами.Ти какво си мислиш?
– Ами дълг, чест, достойнството, моралът? Хората искаха да Ви накажат и затова гласуваха така.На пук.
-Да, ама така не се наказва, ма Пеноо! Наказва се с тояга, а не с гласуване. Да, ама тоягата е в мен и аз не я давам. Как тогава ще ме накаже народът. Затова да си мълчите и да си траете, че ще ви врътнат кранчето на въздуха ОТГОРЕ, та ще дишате още по-тежко! И ножът, и хлябът е в нас. Каквото кажем политическата класа, това ще е.
– Въх, ма Маро! Не ме плаши, ма! Говориш като сина си. Ами нали оня ден Омбудсманът внесе законопроект съставен от независими експерти в Н.С. и каза, че това е проект за решение на въпроса от името на нас, гражданите.
– Пено, не ме ядосвай!Аз говоря като синът си, защото сме от политическата класа. Ти не разбра ли, че нашата класа не желае промяна? Ние сме горе – вие народът сте долу. Демек, промяна няма да има. Синът ми вика: ,,Ако аз не управлявам, значи никой не може да управлява. Как така ще има нова формула за управление? Какви са тези нови формули за конкретни политики?Какви са тези независими експерти, дето правят предложение с Омбудсманът до Н.С.? Кой се опитва да клати държавата? Така не може! Тези експерти не са нашите експерти. Те не са експерти, а самозванци някакви. Нашите експерти се експерти, защото правят това, което им кажем депутатите. Демек , по тази начин ние мислим за народа си , защото той не може да мисли за себе си.Аз също искам да изпълня исканията на народа, ама тук трябва дълго да се мисли, да се дискутира, да има диспут, да се вземат правилни за нас решения, да мине време, да се уталожат нещата. Трябва да участват нашите експерти, политолози, социолози, специалисти по изборни системи,специалисти по административно деление на страната и др. и др. и др. Трябва да има ясни и отчетливи ангажименти. Всичко това са достатъчни основания за инпулс на нашите собствени способности към дълбока промяна, но всичко да си остане по старому. Нещата трябва да се направят толкова сложно, че да не могат да се оправят без моя помощ и намеса. Така аз оставам незаменим. Трябва да стане бавно, за да имам време да окрада още народа си, а после – Филипините. Така е в политиката. Трябва да знаеш какво да направиш, как да го направиш и да имаш волята да го направиш. Аз имам волята да го направя. На нас благата – на вас лайната. Това е! Друго няма да видиш!
– Ха да видим дали няма да видя друго!- изръмжа заканително Пена, врътна се енергично и се запъти за кръчмата с намерение да започне подготовката за промяна на статуквото.

ЗАВРЪЩАНЕ

16 окт.

Той вървеше с малкото си стадо вече трети ден. Както старите номади носеше целия си живот със себе си. Бе наметнал кравата със стария козяк останал от дядо му. Това бе единствентото нещо, което бе взел със себе си , когато се премести в града веднага след службата в казармата. Когато се нанесе в гарсониерата , козякът висеше на стената в хола му, от където имаше великолепен изглед към планината. В тази гарсониера бе отгледал детето си след смърта на непрежалимата си съпруга. Сега синът му бе отишъл някъде на запад в търсене на своето щастие. Докато вървеше след животинките, черпеше сила и вяра от тяхната преданост. Постепено го напущаше онази дива ярост и гняв, от унижението, което неговата душа не можа да понесе и той предприе това преселение. Животът му мина като на лента. Онова щастливо и доволно детство в родното му село горе в балкана. Училището, което бе в съседното село, където ходеше винаги пеш. Младежките закачки.Изведнъж всичко рухна, когато им взеха имотите и животните.Всичко онова, което бе създавано и събирано от дедите му и баща му бе отнето за миг от някакви бездушни и бездарни държавни чиновници. Изведнъж от горди и свободни собственици се превърнаха в безправни и безимотни роби.
Отиде да служи в казармата, където след дивашките гонки често си задаваше въпросът: на кого служи? Какво и кого пази, когато той самият нама нищо? Дядо му и баща му се завърнаха от войните с ордени за храброст, но те са пазели и са воювали за нещо свое, което се е събирало с векове, нещо което е давало сигурност, прехрана, свобода и достойнство. А сега какво?За кого и за какво да мре ако се наложи?
След казармата отиде в града и започна работа като монтьор в завода. Бе честен спрямо труда и хората/така бе възпитан/. Харесаха се в завода с Гинка, взеха се. Като на добри работници им дадоха тази гарсониера. Роди им се рожба, след това тя си отиде, но той не се предаде. Отгледа детето си сам с много лишения и упоритост. Неговата селска душа не го напускаше. Искаше да има нещо свое, да създаде нещо. И започна. На близката полянка в края на града си скова кошара. От начало взе да гледа, след работа, в свободното си време една козичка. С нейното млеко отгледа детето си. След това станаха две, три, а после и четири козички. После към тях прибави и крава, кокошки,прасе.Изхранваше семейството си ,а остатъка продаваше на съседите си. Зарадва се селската му душа, че създава нещо за себе си, а и помага на съседите си. Но тогава чиновникът го стъпка. Смаза го. Държавата се уплаши, че той, малкият ще забогатее, ще стане независим, свободен и непослушен, а тогава ще рухне системата. Глоба след глоба. Стъпкаха бъдещето и на детето му, като не му позволиха да учи в университет. Повърна се назад животът му. Тогава стана превратът на 10.11.1989 г. С много надежда се зареди той тогава. Но след няколко години разбра, че няма промяна. ТЕ са СЪЩИТЕ. Някакви съмнителни лица купиха фабриката на безценица, разпродадоха я след това за огромни пари. Продадоха и жилищата. Това бе краят и той тръгна нагоре и назад към своето минало и към своето бъдеще с малкото си стадо. Знаеше много добре, че за да постъпиш както трябва, трябва да платиш цената. Баща му преди да почине му бе предал семейните чанове. Част от тях той закачи по вратовете на кравата и козите, а другите ги носеше в раницата си на гръб. Така бягайки от нещо, от господарите си, той се катереше нагоре и възвестяваше,че се връща, защото не можеше повече да пълзи и мълчи пред новите стари господари. Искаше да ходи прав и горд,с достойнството отредено му от положения труд. Вървеше към своята осъзната необходимост. След като прекоси Корудере и наруши тази тъжовна тишина, със сетивата си усети стоновете на умиращото, безлюдно село. Съзря в далечината родната си къща. Усети в кракати си тъжната за животните трева,в която се бе загнездила мъката по стопанинът на това родопско халище.
Отначало се разплака от мъка по един пропилян живот. Напускаше го ярост,гняв,унижение,безправие. След малко спря да плаче. Нещо тежко се бе откъснало от него. Стана му леко, леко. Озари го радост и запя. Радостта му я усетиха и животните, като замахаха радостно с опашки, и заклатиха в такт глави. Чановете залумкаха и събудиха залинялата горичка на отсрещното хълмче. Тя с гальовен полъх се раздвижи, усетила завръщането на стопанина и с онзи нежен и величествен танц на дърветата си тихо възвестяваше на целия балкан,че стопанинът се завръща.Многогласният птичи хор допълваше радостта на цялата природа. Той вече бе свободен, вече бе у дома си.

ДО ДУБАЙ И ОБРАТНО

16 май

   Седнах на мястото си в самолета на компания flydubai „Боинг 737-800” и включих компютъра намиращ се на облегалката на седалката пред мен. С анимационно филмче се даваше информация за действие при различни критични ситуации. Точно в 16.10 часа самолета се отдели от ръкава на втори терминал на летище София и започна да рулира по пистата като се насочи към мястото за излитане в края на пистата. В момента в който направи завой и навлезе в пистата за излитане, двигателите се форсираха, ние се „залепихме”за облегалките и след няколко секунди вече бяхме над София. Бордния компютър безотказно показваше скорост,височина, време на полет, оставащо време за полет,точното местоположение на самолета спрямо земята и др. След няколко минути вече бяхме над билото но Стара планина и според данните на компютъра пътувахме на изток към Черно море,Турция,езерото Ван, Иран, пресичаме Персийския залив и кацаме в Дубай.Тъй като полета трае 4.35 часа, аз се отпуснах в креслото и наблюдавайки прекрасните гледки от самолета си прехвърлях в главата какво знам за Дубай. Той едно от седемте емирства съставляващи Обединените Арабски Емирства, най-голям град с население около 2 мил. души и се намира на югоизточния бряг на Персийския залив, на югозапад от Шаржа и на североизток от Абу Даби. От 2006г. емир на Дубай е Мохамед ибн Рашид ал-Мактум, който е министър- председател и вицепрезидент на ОАЕ. Като селище Дубай възниква през 1799г. със заселването на племето Ал Абу Фаласа /около 900човека/, а за дата на основаването му се приема 09.06.1833г., когато династията Ал Мактум завзема града. Става важно търговско пристанище. През 1892г. емирите приемат протекторатат на Великобритания. Основно занятие на местното население е риболов, улов на бисерни миди и перли/до 1930г.когато японците измислят производтството на бисерни миди и перли на садки./ След откриването на нефт през 1966г. градът бързо се разраства главно от притока на емигранти. През 1971г. емирството прекратява зависимостта си от Великобритания и се включва в новосъздадената/ на 02.12.1971г/ федерация Обединени Арабски Емирства-ОАЕ с обща парична единица –дирхам. Дължината на бреговата ивица е 72км. Днес Дубай е сред водещите икономически центрове на близкия изток. През последните две десетилетия нарастващо значение за икономиката на Емирството имат туризмът и Финансовите услуги. Дубай е известен със своите традиционни пазари/сукове/.
Падна нощта. Погледът ми попадна на компютъра,който показваше,че вече пътуваме 4 часа на височина 11888м. При скорост 880-920км.ч. Оставаше полет около 35мин. Самолетът започна да се снишава и след малко се видяха светлините на Дубай. Докъдето ти види погледа-светлини.Самолетът кацна учудващо бързо, като се има в предвид, че на това летище се изчаква дълго време ред за кацане и излитане.След около половинчасово рулиране самолетът спря на терминалът на flydubai. Изчакахме реда си пред паспортните проверки /около 20 пропусквателни пункта/ и след като ни сложиха печат в паспорта / равнозначен на едномесечна виза/, вече бяхме на територията на Дубай. Пред терминала ни чакаха любезните домакини с изписани на табели името на фирмата с която прьвехме екскурзията. Учудващо бързо бяхме натоварени на автобуси и отведени в хотелите. Ние бяхме настанени в хотел Донатело. Бях много учуден, когато се качихме със съпругата ми в апартамента ни и заварихме багажа си, с който се бяхме разделили при качването ни по рейсовете. Започнах да разбирам,че наистина съм пристигнал в страната на чудесата.      13051730_10206408609877548_5836558934585065330_n.jpg Хладилника бе зареден с ядки, уиски,водка,джин,бяло,розе и червено вина.Огромна спалня,работна маса,холова гарнитура и маса на която имаше поне няколко вида кафета,чай,млека, фурми, бисквити и др. Срещу спалнята огромен плазмен телевизор.Безшумен климатик подържаше 22градуса температура. А банята, ох тази баня! На площ около 20кв.м. с всички глезотии за които би могло да се сети човешкото същество. Този четиризвезден хотел отговаря сигурно на някой седемзвезден в България/Ако има такъв/.Закуската е от 06.30 часа до 10.30часа. От теб се иска само да се дотътриш до ресторанта и да кажеш от коя стая си. Над 40 вида гозби,сухи меса и колбаси,риби,плодове,сокове млека,кафе,чай. Ядеш каквото искаш,колкото искаш и с питиетата е така. За всичко това от скоро освен цената на стаята се плаща и такса от 15 дирхама на вечер за стая за двама. При настаняване в хотела се изисква и депозит от 100 долара за ползване на платените услуги в хотела. Ако не ползвате такива при напущането на хотела, този депозит ви се възстановява. В целият хотел работи един климатик и чрез него се впръскват на около половин-един час парфюми, ароматизатори , различни всеки ден. Един ден хотелът ухае на люляк,следващият ден на лайка, по следващия на жасмин, теменуга,акация и т.н.
Първият ден направихме екскурзия из града,като посетихме с екскурзовод Дубайския исторически музей с восъчни фигури   12998536_10206408590957075_541416919711234763_n.jpg, където е показано развитието на Дубай- от времето на бедуините,ловците на бисери, пиратите от Персийския залив до съвремения мегаполис. Пътувахме с автобус по булеварда с небостъргачите Шейх Заид Роуд. За 5 години са построени над 200 небостъргача/ под небостъргач тук се разбира сграда висока повече от 300м./ За това време е изкопан и около 3 км залив навътре в пустинята,около който е построен Дубай Марина, яхтени пристанища, множество петзвездни хотели, небостъргачи. Това нещо го гледаш, но умът ти не го разбира. Как е възможно за такъв срок да се построят толкова и такива неща. Та ние за 50г. строим една магистрала, а този град за 20 г. е построил един нов свят с последна дума на технологиите и може би най-чудатите проекти, които човешкия мозък е успял да измисли.Влезнахме в Емирейтс мол. Стотици магазини, кафенета,ресторанти. Тук видяхме ново чудо.   12990953_10206406197937251_6807535651748754324_n.jpg В мола, в пустинята има закрита ски писта / около 500м дължина/ където хората си карат ски при постоянна температура от -4 градуса,    13015483_10206406197657244_7231713661778464267_n.jpg ползват лифт, компания им правят пингвини. От там отидохме на „Палмата”. Това е изкуствен остров навлизащ на 6км навътре в морето, застроен целия с жилища, хотели и дворци. Пътувайки по „стъблото” на Палмата Джумейра/първият от трите изкуствени острова с формата на палма” пристигаме пред хотел „Атлантик”. Този хотел е посещаван от доста богати българи   12994536_10206408596557215_2330061063878389670_n.jpg. Гледаш, дивиш се, цъкаш с език и се чудиш как е възможно това. Навсякъде си посрещан, напътстван и обслужван от усмихнати, добронамерени и пъргави човечета с различен цвят на кожата, които работейки за напръв поглед ниски за Дубай заплати имат работа тук и за нея получават 20-30 пъти по високи заплати от местата от които са дошли,като с половината заплата живеят достойно в Дубай, а другата половина я изпращат у дома за издръжка на фамилиите си.Тук няма данъци, няма удръжки, няма социална държава/освен за местните жители,но те пък не се ползвали от нея/ за тези които са построили тези чудеса.Един таксиметров шофьор на моята възраст,завършил в СССР металург инженер, работил като такъв в Русия, но самия той от Сомалия ми обясни, че най-голямата глупост, която е измислило човечеството е социалната държава. Тази държава е измислена, за да окрадат парите на гражданите и и да ги превърнат в бедни, зависими и безправни роби. Докато ми развиваше своята теория/ и то много правдива/ на чист руски език, аз се сетих,че и ние българите имаме хубави поговорки и приказки/ който не работи, не трябва да яде/,но не желаем да се докоснем до мъдростта на дедите ни.” Не е необходимо някой да се грижи за мен.Аз сам мога да си направя здравна вноска и здравна застраховка. От тук нататък аз не плащам нищо никъде по прегледи и болници, ако ще да ми сменят и главата.Така е и с пенсията.Всичко друго е пладнешки грабеж на труда на гражданина, на неговата свобода и достойнство.На всичко това се нагледах в Русия. Ето затова най-богатата на ресурси страна в света, остава най-бедната. Нищо за народа освен въоръжение.

        Таксито ме остави пред Златния сук в Дейра.   12990972_10206408593837147_6118212306211111277_n.jpg Трябва да видите това място, за да повярвате, че го има. Всеки трябва да посети това място.Този сук/пазар/ е най-големия в Арабския свят. Този пазар е устоял на времето, след като много други са тръгвали по пътя на превръщането си в търговски центрове, пълни с модерни бутици. Дори опитните купувачи по пазарите на Близкия изток са неподготвени за страховитите размери и бъркотията тук. Най-големите изделия не винаги са направени  като за жени: някои от най засуканите и скъпи изделия са направени за мъже или за дома. Очаквайте да намерите украшения във всеки дизайн и форма, които можете да си представите с тегло и цена, които въобще не са проблем. От седемте шейхства на ОАЕ само Дубай , е станал богат не от нефт, а от търговията. Тя първоначално е била основана на контрабанда на злато. Тук цъфти духът на капитализма. И ето я добрата новина: цените са действително разумни. След  като разгледахме  златния пазар , отидохме в Мадинат Джумейра-наричан още „Арабската Венеция”.    12987106_10206408589677043_5953300445903042217_n.jpgТова е комплекс от три луксозни петзвездни хотела,арабски базар/сук/ и водни канали с гондоли /абра/ помежду им. Мястото е великолепно за разходка и отдих, с много добри ресторанти и барове.Тук сред немска реч и усмихнати германски туристи изпих три чаши вино/всяка от по 100 дирхама в един от баровете. От тук се открива прекрасна гледка към Бурж ал Араб и ние се насочваме към него по програма.   13007172_10206430417222718_2641295510453883519_n(1).jpg Този хотел е замислен да смайва и глези безусловно богати шейхове и преситени шефове на международни компании. Бурж ал Араб е прохладен оазис с неизмерим лукс. Хотела прави върховно впечатление от момента, в които влезете в централното му предверие високо 180 метра, до момента , в който се качите на луксозна подводница, която ще ви закара до  подводния ресторант със стъклени стени потопен  под нивото на залива. Многоцветен мрамор и 22 каратово злато красят този символ на Арабия. Връх на всичко двата Кралски апартамента с по 252 кв.м площ с спални,банкетни зали,киносалони, зали за срещи и частен асансьор. На всичко това може да се насладите и Вие, срещу 7000 долара на вечер. Слеващият ден ни е подготвил голяма изненада. Пътуваме за Абу Даби- Столицата на ОАЕ. Разположена на около 150 км югозападно от Дубай, столицата е наричана още Манхатън на Близкия изток   12998652_10206414221857844_2605560718748196504_n.jpg.Потънал в зелинина, с огромни паркове и градини, заради които е наричан”най-зеленият град в региона. Архитектурата е доста по различна от  тази в Дубай.Впечатляваща е гледката към хотел „Емиратес палас”,който по лукс и разкош конкурира седемзвездния „Бурж ал Араб” в Дубай. Построен за 3 години от 20 хил. работника, струващ 3 милиарда долара. Сега в него работят 1800служителя и са посадени 8000 дръвчета.За украса са използвани 1002 свещника, като най-големият тежи 2.5тона.За фрешове, за година се използват 200тона портокали; за украсата на десертите се използва годишно по 5кг.чисто злато. Цъкаме с език и разглеждайки  комплекса и пистата на „Ферари”   13007256_10206414216297705_3822012230492274266_n.jpg. Някои се качват на влакчето на ужасите/ за 6 сек. развива 370 км.ч./,но аз нямам кураж за такова изживяване. Следва посещение в Бялата джамия”Шейх Зайед”-една от най големите в света.   13006617_10206414206417458_1416944497683330931_n.jpgСлед задължителните и непрекъснато повтарящи се проверки за сигурност на всеки обект посетен от нас , и след оглед на облеклото сме в двора на джамията. Изумителна гледка-величествена фантазия в бял мрамор с 82 купола монголски стил, стоящи на 1047 колони. Тя е символ на  международното сътрудничество.   13006507_10206414204897420_4818632834110268822_n.jpg На нея са работили майстори от много страни, а мраморът е доставян от целият свят/включително и от Македония/. Под централния купол издигащ се на 80м височина с диаметър 35м. ,с висящ от него 15 тонен полюлей сътворен в Германия  от благородни метали,скъпоценни камъни и камъни „Сваровски”е постлан най- големият ръчно тъкан килим 5627кв.м. Всичко блести от чистота.

В тази джамия могат да се молят едновеменно 41 000 богомолци. Това е нещо, което не може да се опише! То трябва да се види! Шока от видяното е толкова голям, връщането ни в Дубай е при абсолютна тишина в автобуса. Абу Даби е по-спокоен и по-приветлив град от Дубай. Но на следващия ден ни чакат още по-големи преживявания.   13012819_10206430418302745_2204181422102110624_n.jpg Ще посетим най-големият мол в света-Дубай мол и най-високата сграда в света-Бурж Халифа.    12920524_10206430419862784_7187717684569370793_n.jpgВ кулата се намира първият в света хотел на „Армани” със 160 стаи,144 апартамента„Армани”,900 апартамента, 37 етажа с офиси, наблюдателна площадка на 124 и 125 етаж,а на 122 етаж изискан ресторант.   13063433_934670206650674_6525089436269731321_o(1).jpg Общата стойност на проекта е 20 милиарда долара. След като туристическите компании са записали ден и час няколко месеца по-рано,най-после настъпва и този миг. След чакане по опашки,проверявани пак от служители по сигурноста на обекта най-после сме в асансьора побиращ около 30 човека и летим нагоре. След няколко секунди сме на 125 етаж на кулата висока 828м. Докато слизаме от едната страна от асансьора, той се пълни от другата и така е цял ден. По около курс на минута. Намираме се  по средата на кулата. Гледката е впечатляваща.   12983808_934670329983995_5679216820704796349_o(1).jpg Града и част от пустинята и залива са пред теб. Стоиш и немееш. Как е възможно това? Дали пък това не е сън? Щипя се .Не е сън. Това е действителност. Аз съм направил крачка в БЪДЕЩЕТО.   13006578_10206408595517189_2234648349412884508_n.jpg По друг начин не мога да изразя онова чувство, което ме бе обзело тогава.Правиш снимки, за направиш съпричастни на това чудо и своите познати и когато видиш,че доста хора от твоята група не се виждат, поемаш надоло с асансьорите. А там долу е най –големият мол в света със своите над 1200магазина и 160 ресторанти и кафенета, гордостта на Арабия-Дубай мол   13082667_10206430417982737_7335432140601787724_n.jpg. А пред мола и кулата в тихо изкуственно езеро величествено се оглеждат наобиколилите го сгради. В езерото плават лодки с туристи. И там сред водата можете да станете свидетели на най- приказната феерия създавана от чевешкия разум- Музикалните фонтани.   13076742_10206430419502775_6997448593307471091_n.jpg В една страна на чудесата е възможно всичко, дори да накараш водата да танцува под съпровод на музика. Това е нещо невиждано до сега. Проекта струва на Дубай 218 мил. долара, за да бъде създадена най-впечатляващата гледка от светлина,водни струи и музика. Височината на водните струи достига до 275метра.   13087391_10206430420862809_8697402179550101508_n.jpg Струите се осветяват от 6 600 светлинни прожектора и 25 цветни лампи. Фонтаните изстрелват  във въздуха над 83 000  литра вода наведнъж. Водните струи могат да бъдат видяни от 25мили далечина.   13043516_10206430419102765_4640508075892789502_n.jpg В системата на музикалните фонтани са вградени специални роботи програмирани да пущат водата  по сложна система ,която създава впечатлението на танцуващата водна струя. Хиляди гости и жители на Дубай наблюдаватлазерното шоу и водната симфония, немеейки пред нейното величие. Както е казал Алеко.” Който може да го опише нека го опиша. Аз не мога”. Да това чудо наистина трябва да се види,да се почувства.

 На следващия ден сме на посещание в Цветните градини на Дубай. В пустинята на площ от 72 000 кв.м. са посадени 45 милиона цветя различни видове.    13006491_10206419080899317_4686419460403064050_n.jpgЧудо! За да се осигурят необходимите условия за разстеж на цветята, архитекти и дизайнери проектират и конструират система за преработване на отпадъчни води, които да послужат за напояване на този земен рай. Тази вълшебна градина сменя облика си всеки сезон. Нейното откриване става на Св.Валентин 2013г. Ако някое място от приказките за 1001 нощ  съществуват на земята, то това е тази цветна градина. Вечерята е на старинен арабски караб превърнат в ресторант движещ се из залива на Дубай Марина обграден от небостъргачи, с много яхтени пристанища. Преди 5 год. тук е било пустиня, а сега тук плават кораби. Умът ти не то побира.Наслаждаваш се на хубавите гозби, на прекрасните и величественни гледки и си мислиш, кога ли ще асвалтират в България моята улица, която плаче за ремант от 1978г!

   До края на ескурзията обикаляхме Дубай с таксита, къпахме се в Персийския залив, возихме се на водно такси/абра/     13047658_934670393317322_1607721048230626136_o(1).jpg,посещавахме най-различни сукове и магазини, посещавахме кафенета, ресторанти, барове и дискотеки,пихме различни алкохоли, но само в позволените за това места, нагледахме се на лимузини, видяхме полицейски ферарита и ламборджини, видяхме и най- големия хотел, най- голямата жилищна сграда в света, ски писта в средата на пустинята, воден  аквариум с 47 хил риби в него в средата на мола, най-големите изкуственни острови  за живеене в света, магистрали с по осем платна в посока,   13064610_936362816481413_4566494617854957138_o.jpg бяхме в бедуински лагер    13062908_936363013148060_4828740407197502287_o.jpg и на сафари в пустинята, возихме се на метро без машинисти, видяхме чудеса, видяхме и поживяхме в бъдещето. Да тези хора правят чудеса. Мъчат се да съберат света на едно място. Да така е. Тези хора искат да са най-,най-, най- във всичко. Задавах си въпроси как е възможно за 20 години да направиш така,че да изминеш пътя от бедноста до разкоша. Явно техните ръководители мислят за народа си. Ръководят го правилно. Искам да Ви представя една мисъл на емира на Дубай. Прочетете я ! Тя ще ви накара да се замислите над много неща. Придавам Ви я дословно:

„Ние, народът на Обединените арабски емирства, не знаем думата „невъзможно“, тя не съществува в нашия речник. Тази дума се използва само от мързеливите и слабите, от тези които се страхуват от предизвикателствата и прогреса. Когато човек се съмнява в своя потенциал и възможности, както и в своята увереност, той загубва посоката, която ще го заведе към успеха и съвършенството и така той няма да постигне своята цел. Независимо колко сериозни са трудностите, силната вяра, решителността и увереността ще ги преодолеят.“

Н.В. Шейх Мохамед бин Рашид Ал Мактум

Вицепрезидент и министър-председател на Обединени арабски емирства

Владетел на емирство Дубай

КАПИТАНОВАТА ФАБРИКА

8 ян.

Неговата къща бе най-голямата и най-красивата в града. На два етажа, бароков стил, харесан от него докато учеше инженерство във Виена, изпратен от баща си –Марин Диканчията, създал собствено богатство със свой проект на нов модел дикани. След учението се завърна, задоми се ,създаде свой дом и построи фабрика за шарлан. Тогава избухна войната, после другата и другата… Замина на фронта като подпоручик, а се завърна капитан, побелял и като че ли поумнял. Докараха от Германия машините и фабриката заработи. Той бе собственик, управител и счетоводител и снабдител и пласмент и технолог. При него работеха числом и словом 9/девет/ работника. Слънчогледът пристигаше с влакови композиции. Шарланът вървеше на поразия. Не можеше да смогне, но не върна клиент. В двора на фабриката имаше свинарник,гледаха се и патки, пуйки, кокошки… В градските стада имаше овце, кози, крави, телета. На всеки празник подаряваше на работниците си по една патка, пуйка или по две кокошки, а за коледа по половин прасе. Хранеше семействата им в импровизиран стол в който се сервираше обяд и вечеря на много ниски цени. Бе изпратил десетина будни деца да учат в странско. Подари на читалището прожекционен апарат.Наемаше учители по танци за да учат жените от града на валс, танго, и прочие. Никой не го споменаваше по име. Всички гальовно го наричаха –Дядо Капитан или Бай Капитан. Той усещаше тази народна любов и се раздаваше още повече. Добрините му бяха безброй. Буташе с авторитета си и постъпките си местния бизнес да върши добрини, и той ще не ще , от куртоазия се надпреварваше , кой да падари повече на читалище, църква, болница и др. Хората живееха добре под тяхната грижа и защита. И за всичките тези добрини след 09.09.1944г. го затвориха в полицията и след като никой не се застъпи за него след няколко дена го убиха без съд и присъда, като враг на народа, чорбаджия изедник. Хората се сепнаха и за да се спасят поединично, хукнаха масово да се записват в Патрията. Убиецът му бе Чапкън Доньо и то защо? Защото му бил пасял овцете. Той завалията и това не можеше да прави както трябва, ама го държаха за да му дадат възможност да си изкара хляба. Да ама такива като Чапкъна се писаха партизани, комунисти. Взеха новата власт и изтрепаха интелигенцията на народа за 20-30 дни без съд и присъда. Жената на Капитана умря в ареста от пневмония, защото всяка вечер я обливаха със студена вода и я оставяха да спи гола на мокрия циментов под в килията.
Чапкън Доньо си бе харесал дъщерята на Капитана и със заплаха, бой и изнудване я бе склонил да се ожени за него за да се спаси. Тази интелигентна и красива жена,живееща сред непрекъснат бой, тормоз и унижения нанесени и от неукият си и влиятелен съпруг, му роди син и почина. Синът бе възпитан от баща си, Партията и службите като истинки комунист-еничар и стана арогантен, аморален и безбожен атеист. Започна работа в службите верен на Партията.
Фабриката я национализираха и назначиха верен човек за Директор. Настана време всеки, които считаше себе си за партизанин, комунист, ремсист, техен род, близък или ятак да получи чиновническа длъжност. Директорът бе неграмотен некадърник,но много верен на Партията, не можеше да се справи с управлението шарланената фабрика и му назначиха зам.Директор по производството. След това назначиха зам. Директор по техническите въпроси, зам Директор по икономическите въпроси, главен счетоводител и счетоводен отдел,Н-к отдел производствен, Н-к отдел снабдяване, Н-К отдел пласмент, Н-к отдел планов, Н-к отдел технологичен, Н-к отдел конструктивен, Н-к отдел транспортен, Н-к лаборатория, Партиен, Профсъюзен и Комсомолски секретари и т.н. всичко 97 човека администрация, а работниците си останаха 9/девет/ човека-пардон: и те се увиличиха по щат защото към тях бяха зачислени 2 футболисти, 1 борец, 2 гадулари,1 народна певица,1 артист и така работниците станаха по ведомост общо 16 работника, ама работеха старите си девет работника. Другите само се водеха на работа и си вземаха парите. Така кретаха чак до 1990г. След промените Фабриката фалира. Наследника дойде , приватизира Фабриката на жена си, прехвърли всички дялове на синът си. Тъй като бяха от новоназначените капиталисти, те хабер си нямаха от управление, производство, капитали и др. Продадоха всичко на строго определен човек. Тои пък рушна Фабриката, складовете, къщата и построи на тяхното място нов жилищен комплекс от затворен тип. Кръстиха го някак си, ама всички хора в града си знаеха местото като „Капитановата фабрика” и така си го наричаха. А народът безправен, смазан и ограбен, които бе загубил някъде на запад елита и цвета си не бе вече народ, а стадо овце, което се люшкаше на ляво и на дясно, стриган до дъно в зависимост от моментното състояние на своя господар.

НАШИТЕ ДОЙДОХА НА ВЛAСТ

16 ное.

Изборите преминаха и от няколко дни градчето имаше нов кмет. Малкото кафененце, което се ползваше и като квартално клубче бе отворило рано врати и стария кафеджия чакаше редовните си мющерии, като се чудеше как ще се погледнат в очите след големите предизборни скандали и обиди. Първи в клуба дойдоха Кацамунина Ала и Тагубина Ела. Двете преди около 50 години бяха дошли в градчето млади невести от бившия СССР и до ден днешен твърдо устояваха позициите и интересите на бившата си родина, като не се съобразяваха и не се спираха пред нищо, дори и да окепазят човек. Те бяха острието на атаката на бившия кмет и бяха събрали около себе си доста негови привърженици и подръжници, а той от благодарност ги назначаваше в администрацията на общината. Така бившият кмет се обграждаше със свои хора, които му бяха верни нему и партията. Доста пари изядоха неговите протежета по партийни форуми и семинари, на доста хора подложиха динени кори под краката и на доста хора изядоха хляба, ама дойде Видьов ден. Загубиха изборите и сега идва време за разплата. Така си мислеше старият кафеджия, но тези мисли бяха прекъснати от влезлата като хала в кафенето Балканджиева Мара.
-Наще дойдаха на власт! -извика весело тя вдигнала ръка за римски поздрав. Хак да ви е. Ха да Ви видим къде ще работят вашите дяца и внуци сигя, като нашите дяца и внуци ще заемат тяхните места в общината!-изстреля това дълбокомислие тя с извисен фанатичен фалцет и се тръшна на стола до Тагубина Ела, като я гледаше високомерно с поглед на победител.
– Ко искаш да кажеш ма Маро?-плахо попита новодошлият Куртуклиев Гатьо.
– Искам да кажа, че времето на вашата партия изтече. Наще дойдаха на власт! Вашите деца, като верни партийци и активисти на вашата партия сигя ще трябва да напуснат топлите места в администрацията на общината и тези места ще бъдат заети от нашите деца и внуци, които са верни на нашата партияи нашия кмет, победителят на изборите.
– Ам ти от коя партия си ма Маро?-продължи да пита плахо Куртуклиев Гатьо.
– Какво са правиш, че не знаеш? Ам чи ний спечелихме изборите и сигя кмета ша е наш!
– Ам чи той и моят внук е от тая партия ма Маро. Той ще си остане на мястото.
– Как така и той е от наща партия? Нали ти като активист на вашата партия и приятел на кмета го уреди да почне тая работа в общината, че даже беше голям активист от вашата партия? Как така ще е от нашата партия?-недоумяваше Мара.
– Ааа, то това е било прикритие ма Маро. Той е работил като агент-провокатор само и само да го не разкрият от нашата партия , че е Ваш. Ти знаеш ли колко трудно му беше на момчето да ходи по семинари и моабети на нашата партия, а пък той да си е харесвал Вашата партия?
– Да ама…опита се да се противопастави Мара, но бе прекъсната грубо от окопитилата се Кацамунина Ала:
– Няма ама, няма хама. Ти си проста и нищо не знаеш. Нашите деца и внуци бяха под прикритие на работа в общинската администрация и в нашата партия, но в същност работиха за вашата партия. То да не мислиш, че е лесно да направиш така, че хората да те мразят, до такава степен, че да не гласуват за бившият кмет?
Изведнъж вратата се отвори с трясък и в клуба нахълта тревожен Дялин Димо.
-Измама! Грандиозна измама! Народът пак е излъган! Кмета е предател, чежд агент под прикритие! Лъжец, подлец!..
– Какво става бе Димо?-ревнаха всички в хор.
– Какво става ли? Новият кмет не бил от нашите.Сега преди малко на брифинга казал, че се отказва от партията, която го е издигнала и покрепяла на тези избори и че тази победа я посвещава на предишната си партия, че е работил под прикритие в новата си партия, и че нямал да уволнява никого от общинската администрация , а щял да ги остави всичките и даже щял да назначава още кадри от старата си партия. Позор! Предателство!-продължаваше да сипе жупел с възмущение Дялин Димо.
– Ама значи кмета от кои е?-попита Чунтурин Халю
– Как от кои бе хабдал? От наще е. Ти нищо не разбираш от конспирация и задкулисие. Наще дойдаха на власт! Не разбра ли?-изсъка Тагубина Ела.
И като се започна една –Нашата партия, Вашата партия, ако я нямаше Нашата от къде щеше да се пръкне Вашата?Ами нашите са си наши,ама и наши и пак наши, щото нашите са наши, ама са и ваши. А вашите са само ваши. Те НИКОГА няма да станат наши и затова ще стоят извън общинската администрация. Там ще са винаги НАШИТЕ!!! Даже имат претенции за държавни служители първа категория, лоши битови, порцион, униформи,50 работни дни платен отпуск / като разузнавачите в чужбина/. Така де те да не са по-будали от тях. И те работят под прикритие.И друго и друго и друго…
А пък баща ми казваше: Ако водата е зеленясала, няма да видиш дъното , дори водата да е под коляното ти.

ЖИТИЕ

2 ное.

Отивам там, където нявга бил съм
без страх със радостна душа
към вечните селения на рая
где няма мрак, а само светлина.
Благодаря на БОГ, че ме покани
и бях частица, миг от тоз живот!
Разбрах страдание какво е,
разбрах какво е и любов.
Спокоен съм защото зло не сторих
живях почтено , малко съгреших,
но БОГ прости ми,даже се покаех
съвсем почтенно Му се доверих.
Летя във времето, в безкрая
към вечните селения-покой,
към срещата с минало и бъдеще
там дето всичко е едно.

БАБА ФУРТУНА

4 окт.

Пътят, ранен и многократно лекуван, се усукваше нагоре по Караормана, през зеления тунел образуван от провисналите клони на вековните дървета. След падналата обедна росичка хиляди кристали, поели в себе си цветовете на дъгата от слънцето, се сипеха по пътя, смесваха се с праха и го правеха хлъзгав. Двигателят на автомобила мъркаше послушно, а аз отворил прозореца си карах бавно по пътя, като от време на време спирах и се наслаждавах на чудния птичи хор и тази дивна красота. Не бързах за никъде. Пътувайки нагоре по пътя настигнах възрастна жена, която приведена на пред ситнеше по пътя. Тя се отдръпна в страни, на калния банкет, да ми направи път. Спрях автомобила и я поканих при мен за да я закарам до слезващото селце, за където явно се бе запътила. Бабето с радост прие поканата, отвори задната врата и седна на седалката. Потеглих. През огледалцето видях хитрите и очи, които контрираха на набръчканото старческо лице прикрито леко с шамията.
– Защо си пеш бабо?- попитах аз.
– Ам чи я така си одя тука чедо. Че то ако чакаш винаги рейс, когато тръгнеш за някъде си, никога няма да пристигнеш. Ам чи таз кола твоя ли е или дръжавна?
– Моя е бабо моя е.
– Аааа я рекох да не е твоя.
– Е моя еде, моя е.
– Щото ако беше твоя, да те питам от къде толкоз пари, ама като е дръжавна…
– Моя е бабо, моя е- извиках силно защото разбрах, че бабата не чува много.
– Щото и аз това думам де, ако е твоя нямаше да спрещ и да ме качиш да ти цапам колата, ама като е дръжавна може:-рече философски бабата.
– Моя е бе жена, моя е колата!- извиках по- високо и нещо ме занерви отвътре.
– Ааа, баба Фуртуна съм. От Дълмазлиите съм, ама тука пристанах. Хубава кола. Не друса. Ей такава да си купиш!
– Ама колата е моя бе бабо Фуртуно.
– И аз тъй викам дее. Що ми тъй викаш, да не съм глуха ама хааа..Като са качил на колата и кой кат него. Барем да беше твоя.
– Моя е!-изнервен изревах и натиснах педала.
– А бе момче, ти защо ме лъжеш, че колата е дръжавна? Ам чи тя е май твоя.
– Ами моя е де. Най после вдяна май а?
– Щото такава дръжавна не съм виждала.
– Ха така! Е това е вече логическа мисъл.- заключих аз и някак си ми стана по леко, смешно и така с въпросите –таз кола дръжавна ли е или твоя, пристигнахме в центъра на запустялото селце.
– Додохме ли? Попита бабата.
– Пристигнахме бабо Фуртуно.
– Ам чи ела ми отвори вратата, че не знам как се отваря тази пущина.
– Ей сега бабо!- слезнах, отворих и вратата, подадох и ръка да слезне, но бабето се поогледа през вратата търсейки с поглед нещо и отказа да слезе. -Какво става бабче?
– Ам чи сложи ми галошите де!
– Къде са ти галошите ма бабо?
– Ам чи я ги оставих пред вратата на колата га са качвах вътре да не ти я изцапам, ама сегя не ге виждам отвън-рече невъзмотимо бабето.
– Къде ги остави, къде? –попитах втрещен аз.
– Ами доло дето ме взе в колата. Искам си галошитеее, ох галошите миии, къде са ми галошитеее-започна да вие бабето , като на умряло.
– Спокойно бабо, спокойно. Ще ги намерим тези пусти галоши.
Затворих и вратата, качих се в автомобила, обърнах и с мръсна газ потеглих обратно по пътя. След около десетина минути видях галошите на бабата на банкета, стояха си там както ги бе оставила. Взех галошите и обратно към селото, като през това време слушах благодарности и чудо от устата на баба Фуртуна. В центъра на селото спрях, сложих галошите пред вратата на автомобила, подадох ръка на бабето, а тя като принцеса слезна от колата, обу си галошите и обръщайки се към мен рече:
– Не знам кои си и що си, ама да даде господ горски на превала станеш!Хайде благодарско!- изрече това, обърна си и изчезна като фея из пустите улички на селото.
Влезнах в колата и продължих пътя си, като все още не можех да проумея, какво ми се бе случило. На уширението спрях автомобила за да се усвежа с „кенчето” кока кола, което бях оставил на задната седалка преди да тръгна от града. Потърсих го, но не го открих. Бе изчезнало в едно с баба Фуртуна. Застанал до колата си мислех за това, че няма ненаказано добро.
Плаха и смутена тишина бе хвърлила мрежата си над нас.Птичките мълчаха срамежливо. Огледах се. Пристъпва привечер. Трябва да тръгвам.

ГЕОРГЬОВДЕНСКИ БАЛ

29 авг.

В гр. Харманли, дълги години след Освобождението, до 2003г. имаше военен гарнизон и това ни свързва донякъде с честването на празника на армията. От създаването на българската войска във ВОЕННОТО НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО УЧИЛИЩЕ постъпват бедни младежи с безупречно и безукорно поведение. След тежките учебни години, завършвайки учебното заведение, със саби и лъскави пагони на подпоручици те поемат своя тежка и отговорна служба в различни гарнизони. В полковете, където са изпратени, офицерите нямат близки и приятели, нямат собствен дом.Там те са поети от тъй наречените „полкови семейства”-общество от офицерите от полка, техните съпруги под ръководството на командира на полка. ”Полковото семейство” посещава и чества заедно празниците, помагат си във всичко и се грижат за адаптирането на новоназначените офицери. Командира на полка има ангажимент да представи офицерите на местния елит, да ги подпомага в социалното общуване,одобрява и в много случай избира изгората на младия офицер, както и да следи за безупречното им поведение. Средището на офицерството е военния клуб/който е създаден на принципа на английските джентълменски клубове/.Той е и библиотека и хотел,културно и социално средище,ресторант. Тук офицерите получават пощата си,обсъждат и прочитат пресата,срещат се с колегите си,канят свои роднини или приятелки в изискана атмосфера, организират сбирки,тържества, концерти и балове.Баловете са очаквани с трепет от цялото гражданство.Кой се вълнува от това дали ще получи покана за него,кой от това да види новите тоалети на местния хайлайв, кой от това дали ще изкара келепир от това…Най-колоритен бал в нашия градец е бил Гергьовденския бал.Той започва много преди самото събитие.Определя се комендант на бала и помощниците му, определя се кръга на поканените и се изпращат богато украсени покани до тях, менюто, музиката, вида на униформата, според церемониала и ранга на госта. Обикновенно, поканения градски елит си е закупувал поканите , като средствата от тях са отивали за семействата на загинали офицери или за подържането на военни паметници. Най-голяма чест на цивилния гражданин е било да попадне в кръга на поканените и да даде своята лепта в спомоществователството. Града е в трепет, шият се нови дрехи,пазарува се чак в София, Виена и Париж. Бала се провежда в щаба на полка/който се е намирал зад гърбовия мост на мястото на постройката, на „енергото”, построена по-късно /.Масите са отрупани с мезета, вина и коняци.Полковия сервиз с герба на шефа на Шести конен полк/Император ВилхелмІІ/ е излъскан до блясък. Стъклото блести. За тържеството се грижат коменданта на бала с помощниците си. Млади офицери с бели кители /стюарди/ посрещат гостите, въвеждат ги в залата, настаняват дамите. Балът се открива с реч от командира на полка/или най-старшия офицер/,след него говори почетния гост. Оркестъра качен на малката сцена в северната страна на залата свири химна, марша на полка и химна на царя.Тостовете са за цар и отечество, за доблестното офицерство, за честта на пагона, за честта на оръжието…След това коменданта на бала/паркет кавалера/ открива танците. Офицерите предварително са запазили права и ред за танците от присъстващите дами, като са поискали разрешение за това от родителите им.Първия валс-това е било най-високата чест.Така се е разбирало благоразположението на дамите към определен офицер. Не е прието една дама да танцува само с един офицер, освен ако не са сгодени. Стюардите се грижат всички дами да се забавляват и да танцуват, а не да скучаят. В 22.00 часа командира на полка се сбогува с присъстващите на бала и се прибира. След него се прибират и по-старите офицери и родителите на дамите. Младите танцуват и се веселят, но никой не прекалява с пиенето.В полунощ бала приключва започват дългоочакваните, продължителни и трепетни изпращания на дамите от техните изгори по прашните и тъмни , с много „кюшета” улички на нашето градче. На 07. май в 07.00 часа всички офицери са в строя и посрещат своя полкови командир.Отново сиво ежедневие.

П А З А Ч Ъ Т

29 авг.

Вървях по пътечката пряко през вековната гора. Въздухът бе свеж и се ходеше леко. Утринта е тиха и сребриста, а лъчиститае, несдържани сълзи роса, накацали по листенцата обагря всичко наоколо с хиляди малки дъги. Дърветата леко потрепнаха от очаквания с копнеж топъл звън на камбаната от селото отсреща, а някъде от далечината долиташе чудния звът на стадата. Пътечката зави зад рида и изведнъж пред мен се разкри страхотен пеизаж- малка махала от около петнадесет къщи. Спрях се да се насладя на тази гледка. Чух лек шум зад гърба си. Обърнах се и го видях- бе застанал на пътечката , огромен, с рунтави мустаци, побелял от времето, но здраво стискащ в ръцете си голяма тояга. Очите му бяха меки и благи, но ме гледаха изпитателно.
– Добър ден дядо!-поздравих аз.
– Дал бог добро айолум! Какво дириш тъдява?
– Правя си разходки и се радвам на тази красива планина. Така се отзовах тук.
– Аз съм местен. Аз съм пазачът на тази махала. Корените ми са тук.
– Каква е тази махаличка? Как е кацнала тук, а от никъде не се вижда?
– Ааа, тя до скоро не се виждаше от никъде, ама откакто направиха еее оня ресторант отсреща от него се вижда.
– Ако искаш да поседнем да ми разкажеш за махалата, а аз ще те нагостя с това, което нося в раницата.
– Добре, но да отидем хей там на пейката под дървото.
Речено сторено. Отидохме до дървото, извадих от раницата ракийката, някоя консерва. Дядото си пийна , хареса ракийката и започна да разказва:
– Няколко поколения сме расли и живяли в тази махала. Някога моят пра, пра ,прадядо е бил еничар. Ти не знаеш, ама по едно време нашите момчета еничари се разбонтували и си дошли по родните места. Моят дядо е бил от селото отсреща. Дошъл си с някой алтън в потурите, харесал си най- ликата девойка в селото-Неда, поискал я, ама не му я дали защото бил друговерец. Да, ама той се покръстил наново и тя му пристанала. Дошли двамата на това закътано място, което не се виждало от никаде, където се скрили от свои и чужди. Направили си колюба, закупили си кравичка, изсякли малко гора за нива, закупили зърно посяли го, ама изкарали толкова колкото посяли. С част от сламата си направили дюшек, а останалото сложили под кравата. Едвам изкарали първата зима в тази настръхнала от студ земя. Следващата година подхранили земята с торта от кравата, разширили нивата, посяли зърно и картофи, изкарали добра реколта, изхранили се, закупили още една кравичка, която пък се отелила и така за няколко години се съвзели, родили им се деца. Едни октавали тук, други се заселвали в други села и така за няколко поколения махалата нароила тези 15 къщи. Детството ми мина тук в безцелие и труд. Младостта ми мина пак тук в мечти, любов и пак много труд. При комунизма ни взеха всичко-земя, добитък. Станахме ТКЗС с близкото село. Кехаите взеха да пасат собствените си стада, а тяхните довчерашни говедари им станаха бригадири. Когато някой чака някого или нещо, то той вече е на човешкото дъно. Започнахме да бягаме долу в града. С моето семейство свикнали на труд и дисциплина, бързо разбрахме, че в града можем да покажем и проверим своите способности/физически и психически/ и ето там разбрахме, че можем да преживеем всичко , щом можахме да изтърпим всичко това. Махалата запустя. Последния жител и пазач на махалата почина преди три години. Тогава се събрахме всички от махалата и решихме, че заради паметта на дедите ни , тя трябва да съществува. Тук винаги трябва да живее някой и да пази всичко това съградено с много труд и мъка. Така, че ето аз вече трета година съм пазач и единствен жител на махалата. От време на време ме спохождат от рода. Ето това лято тук имаше 15 деца в едно с родителите си, ама си отидоха и сега пак съм сам. В града станахме затворници в домовете си, защото се страхувахме от това което става на улицата. Провалихме се защото не създадохме по-добра общност, без строги закони престъпниците са извън контрол. Създадоха се поколения от по-жестоки и по- опасни престъпници. Безнаказаността води до отблъскващ и нагъл цинизъм и корупция. Там долу уж сме живи, но животът ни е отнет. Б тази пустиня на безнаказаност и безнадежност натрупахме много гняв във себе си. И ето аз на 83 години се върнах тук, помъдрял, постигнал спокойствие и послушание, но готов на всичко за да запазя родовата памет, защото тук в махалата действа нашия стар закон. Тук няма да допуснем да разрушат нашия свят. Тук винаги лампата ще свети.
Така завърши разказа си дядото и за потвърждение на последните си думи удари с тоягата си една от празните консервни кутии, като я смачка. Неусетно бяхме изпили ракията и изяли консервите. Аз с преклонение се възхищавах на този грамаден старец, който стиснал здраво тоягата с дух и интелигентност пазеше завета и паметта на дедите си, давайки пример на младите, които в момента са безпаметни за стойностното. Разделихме се и аз тръгнах сред нежната,плаха и смутена тишина на зад към селото от което бях тръгнал. След една година отново бях в това село и видях некролога на стареца пазач на махалата. Сетих се за думите му, че там вечно ще свети лампа. Качих се до ресторанта от където се виждаше махалата. Когато падна ноща там наистина светна крушка. Поредния пазач бе там.