П А З А Ч Ъ Т

29 Авг

Вървях по пътечката пряко през вековната гора. Въздухът бе свеж и се ходеше леко. Утринта е тиха и сребриста, а лъчиститае, несдържани сълзи роса, накацали по листенцата обагря всичко наоколо с хиляди малки дъги. Дърветата леко потрепнаха от очаквания с копнеж топъл звън на камбаната от селото отсреща, а някъде от далечината долиташе чудния звът на стадата. Пътечката зави зад рида и изведнъж пред мен се разкри страхотен пеизаж- малка махала от около петнадесет къщи. Спрях се да се насладя на тази гледка. Чух лек шум зад гърба си. Обърнах се и го видях- бе застанал на пътечката , огромен, с рунтави мустаци, побелял от времето, но здраво стискащ в ръцете си голяма тояга. Очите му бяха меки и благи, но ме гледаха изпитателно.
– Добър ден дядо!-поздравих аз.
– Дал бог добро айолум! Какво дириш тъдява?
– Правя си разходки и се радвам на тази красива планина. Така се отзовах тук.
– Аз съм местен. Аз съм пазачът на тази махала. Корените ми са тук.
– Каква е тази махаличка? Как е кацнала тук, а от никъде не се вижда?
– Ааа, тя до скоро не се виждаше от никъде, ама откакто направиха еее оня ресторант отсреща от него се вижда.
– Ако искаш да поседнем да ми разкажеш за махалата, а аз ще те нагостя с това, което нося в раницата.
– Добре, но да отидем хей там на пейката под дървото.
Речено сторено. Отидохме до дървото, извадих от раницата ракийката, някоя консерва. Дядото си пийна , хареса ракийката и започна да разказва:
– Няколко поколения сме расли и живяли в тази махала. Някога моят пра, пра ,прадядо е бил еничар. Ти не знаеш, ама по едно време нашите момчета еничари се разбонтували и си дошли по родните места. Моят дядо е бил от селото отсреща. Дошъл си с някой алтън в потурите, харесал си най- ликата девойка в селото-Неда, поискал я, ама не му я дали защото бил друговерец. Да, ама той се покръстил наново и тя му пристанала. Дошли двамата на това закътано място, което не се виждало от никаде, където се скрили от свои и чужди. Направили си колюба, закупили си кравичка, изсякли малко гора за нива, закупили зърно посяли го, ама изкарали толкова колкото посяли. С част от сламата си направили дюшек, а останалото сложили под кравата. Едвам изкарали първата зима в тази настръхнала от студ земя. Следващата година подхранили земята с торта от кравата, разширили нивата, посяли зърно и картофи, изкарали добра реколта, изхранили се, закупили още една кравичка, която пък се отелила и така за няколко години се съвзели, родили им се деца. Едни октавали тук, други се заселвали в други села и така за няколко поколения махалата нароила тези 15 къщи. Детството ми мина тук в безцелие и труд. Младостта ми мина пак тук в мечти, любов и пак много труд. При комунизма ни взеха всичко-земя, добитък. Станахме ТКЗС с близкото село. Кехаите взеха да пасат собствените си стада, а тяхните довчерашни говедари им станаха бригадири. Когато някой чака някого или нещо, то той вече е на човешкото дъно. Започнахме да бягаме долу в града. С моето семейство свикнали на труд и дисциплина, бързо разбрахме, че в града можем да покажем и проверим своите способности/физически и психически/ и ето там разбрахме, че можем да преживеем всичко , щом можахме да изтърпим всичко това. Махалата запустя. Последния жител и пазач на махалата почина преди три години. Тогава се събрахме всички от махалата и решихме, че заради паметта на дедите ни , тя трябва да съществува. Тук винаги трябва да живее някой и да пази всичко това съградено с много труд и мъка. Така, че ето аз вече трета година съм пазач и единствен жител на махалата. От време на време ме спохождат от рода. Ето това лято тук имаше 15 деца в едно с родителите си, ама си отидоха и сега пак съм сам. В града станахме затворници в домовете си, защото се страхувахме от това което става на улицата. Провалихме се защото не създадохме по-добра общност, без строги закони престъпниците са извън контрол. Създадоха се поколения от по-жестоки и по- опасни престъпници. Безнаказаността води до отблъскващ и нагъл цинизъм и корупция. Там долу уж сме живи, но животът ни е отнет. Б тази пустиня на безнаказаност и безнадежност натрупахме много гняв във себе си. И ето аз на 83 години се върнах тук, помъдрял, постигнал спокойствие и послушание, но готов на всичко за да запазя родовата памет, защото тук в махалата действа нашия стар закон. Тук няма да допуснем да разрушат нашия свят. Тук винаги лампата ще свети.
Така завърши разказа си дядото и за потвърждение на последните си думи удари с тоягата си една от празните консервни кутии, като я смачка. Неусетно бяхме изпили ракията и изяли консервите. Аз с преклонение се възхищавах на този грамаден старец, който стиснал здраво тоягата с дух и интелигентност пазеше завета и паметта на дедите си, давайки пример на младите, които в момента са безпаметни за стойностното. Разделихме се и аз тръгнах сред нежната,плаха и смутена тишина на зад към селото от което бях тръгнал. След една година отново бях в това село и видях некролога на стареца пазач на махалата. Сетих се за думите му, че там вечно ще свети лампа. Качих се до ресторанта от където се виждаше махалата. Когато падна ноща там наистина светна крушка. Поредния пазач бе там.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: