КОЛКО МАЛКО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК

27 Авг

Тази сутрин се разбудих от силния звън на будилника. Толкова дразнещ и стряскащ звук нямаше дори и в родната казарма, когато ни вдигаха по тревога. Скочих стресиран от леглото и хукнах към санитарния възел, подгонен от естествени нужди, но уви. Жена ми ме бе изпреварила. Започнах да танцувам стар африкански танц подскачайки от крак на крак и виейки като хиена. След няколко безкрайни минути най-после моята възлюбена блоговоли да ми даде възможност да се облекча и освежа, но едвам влезнал , децата започнаха да тропат по вратата.Хайде на бегом в коридора където се облякох набързо, профучах през кухнята, където в движение хапнах нещо сервирано на масата, обух си новите обувки, които жена ми бе закупила вчера и бегом към асансьора. Тъй като бе зает реших да си поразтъпча обувките и хайде бегом по стълбите надолу, а от там към трамвая. На всякъде около мен забързани, намусени, зли и нещастни хора. А бе сивота и безщастие. Ватманът затвори вратата под носът ми, теглих му една. Сетих се за една от мъдростите на баща ми-„Работа до която не можеш да отиш пеш, не ми я хвали”. В следващата мотриса бях хубаво намачкан,напсуван и сдъвкан, ама и аз се напсувах хубаво на всички. Тогава се сетих за друга мъдрост на баща ми:-„Едно общество, което е загубило своята духовна,морална и ценностна система, не може да съгради силна държава”. Слизайки от трамвая-бегом към работното ми място. На пропуски ми обясниха, че съм закаснял доста и това ще има материално изражение в края на месеца. Около обяд ни събраха да ни съобщят, че е възможно в скоро време да има съкращения. Да се подготвим психически. Колко лесно е да се загубиш в този океан от страдание предизвикан от един безкраен преход. А обувките ме стягат ама… Колежката отсреща ми се усмихва и ми прави предложение за среща след работа, имала повод. След работа чаках цял час колежката на уреченото място, но тя не дойде. Залезът тъжно обгърна града на толкова тъжни и нещастни хора като мен. Прибрах се ядосан, че денят ми бе пълен провал, но там ме чакаше изненада. Имал съм рожден ден, а съм забравил. Жена ми изръмжа тихо:-„С теб после ще се оправям” и съобщи тържествено на всички, че най-после съм се върнал. Очаквах да чуя радостни възгласи, но не би. Влязох в стаята и видях унилите и тъжни физиономии на моите близки. Седнах на определеното ми място и изхлузих обувките си под масата. Ооо , какво блаженство, чудо. Изведнъж ми олекна. Изтерзаната ми душа запя одата на радостта, а аз най-после се усмихнах. Стана ми леко и приятно от щастието, което ме бе сграбчило. Да аз най-после бях щаслив и съобщих това на всеуслошание. Близките ми започнаха да ме разпитват:- как човек може да стане щаслив?
-А бе хора, знаете ли колко малко му трябва на човек за да бъде щаслив? Купува си нови обувки един номер по-малки, носи ги щял ден и когато ги свали щом се прибере в дома си щастието ще го е сграпчило яко. Тогава се сетих за друга мъдрос на баща ми:” Щастието и нещастието е в главата на човека. Изборът е негов”. Ами това е.

Advertisements

2 Коментари to “КОЛКО МАЛКО МУ ТРЯБВА НА ЧОВЕК”

  1. Kamelia 30.11.2015 at 5:26 #

    Всички трябва да се научим да се радваме на малките неща!

    • Lyubomir Radev 07.12.2015 at 12:20 #

      Да! Трябва да се научим, ама надали.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: