изобретател

Не , че беше от най-умните и най-знаещите – висок, сух, прегърбен, със щръкнали уши, чипонос, очилат, с изпъкнала напред адамова ябълка, винаги с каскет и гумени цървули, ама нали си беше от сой /от Таньов Перовите/, те , Мъньо  си го бутаха  напред и нагоре  да се издига. Чичо му Таньов Перов Гочо бе откакто се помни все партиен секретар. След събитията пак си остана партиен секретар, ама на друга партия от новите. Другият му чичо – Таньов Перов Маньо беше председател на ТКЗС-то, ама  след събитията стана председател на ликвидационния съвет. Татко му бе председател на селкопа, а след събитията стана председател на  потребителната кооперация. Целия род – жени, деца, внуци, братовчеди, братовчедки, всичките бяха настанени в канцеларии. В селото имаше начално училище и всички пълнолетни от рода го бяха завършили, защото директора на училището беше също от техните.  Първи в селото те казаха : ,, О,КЕЙ ! “  вместо добре.То и други завършваха училището, ама заминат ли да учат нагоре, повече не се връщаха в селото. Та Таньов Перовите си бяха завладели селото от край време /още преди събитията/ и си живуркаха на бюрцата. Изядаха кравите, телетата, овцете, козите, прасетата, пуйките, патките, кокошките, яйцата и всичко, що бе останало от време оно, а през това време хората напущаха селото, изселваха се, измираха старите. Само Таньов Перовите си стояха по местата, правеха всяка седмица най- различни събрания, умуваха и пак ядяха и пиеха докато всичко  окрадоха и опукаха, ама и само те останаха в село. Тогава настанаха трудни години  и опасност от глад. Спешно бе свикано събрание на което умуваха какво да правят. След дълги и мъчителни напъни те отчетоха, че ликвидацията е приключила успешно и ще трябва да създадат нова земедеска кооперация. Председателя бе ясен. За работници решиха всяка къща да даде по един човек. Настъпи вой, защото трябваше да се напускат меките столове, но нямаше как. Глас роднински, глас Божий. Решиха също да изберат бригадир с подходящи знания в земеделието, но след дълго мислене разбраха, че в техния род такъв няма. Затова се спряха на Мъньо. Не че той знаеше нещо за земеделието, но в казармата бе служил някъде из Родопите , като пазач на склад за строителни материали и след уволнението си  непрекъснато бе говорил колко вкусни са там картофите. Та с две думи той поне имаше някакви познания по нещо. На същото събрание се предложи  да посеят  арпаджик и картофи. Предложението бе единодушно прието. На другия ден Мъньо събра подчинената си бригада и постави на всеки задачи. Той трябваше да свърши най-важното. Да разбере как се сеят картофите и арпаджика. Когато подготовката приключи, след няколко дни   поведе бригадата си към разораното поле. Стигайки на място те установиха, че оранта която бе направил  деведесет годишния им дядо с единственото оцеляло животно в селото – магарето на наскоро починалия дадо Боре, е задоволителна. Мъньо върза около кръста си една престилка, сложи в двата и джоба арпаджик, събу си цървулите и бос нагази  в ораното за да направи показно-демек „показвам , после наказвам“. Направи с големия пръст на десния си  крак една дупка в земята, извади прашката, зареди я с една глава арпаджик, опъна , насочи я към дупката , пусна прашката… и оооо , чудо. Арпаджика  прелетя и влезе в дупката. След тази операция показа и самото зариване на дупката с петата на крака си. На всички този метод им хареса  много, обявиха го за рационализатор   и отидоха набързо да си направят прашки. През това време наш Мъньо хвана магарето на дядо Боре и завърза за опашката му една метла. Животинчето изцъкли очи,   изгледа  го учудено и  уплашено, но си затрая, защото докато  дърпаше ралото  доста бой изяде, та  разбра, че с тези хора лабаво няма. Когато всички се върнаха на нивата,  бригадира извика дядо си и като му каза  как да води магарето взе една торба с картофи, качи се на гърба на магарето с лице към задницата и изгледа с победоносен поглед подчинената  си и учудена  рода.  Клетото животно  нагази в оранта, Мъньо се мъчеше да пуска картофите в дупките, които оставяха копитата на магарето в угърта, а животинчето разбрало сериозността  и важността на положението, започна да размахва опашката си с прикрепената за нея метла, като по този начин зариваше  криво ляво дупките с влезналите в тях картофи. Всички останаха втрещени от показното и с радостни възгласи вдигнаха на ръце умния си бигадир и го понесоха към селото, за да разкажат на всички от рода  колко е умен и находчив. Магарето усетило свободата си  хукна към съседното  село направо  през запустелите ниви, за  да търси там  спасение и закрила. Бригадата с  диви викове и песни обиколи празното село, влезнаха в канцеларията на кооперацията, налепиха на един картон няколко снимки на велики вождове и писаха отдолу, че и техен Мъньо е велик, и докато окачваха  на стената в коридора стенвестника  се стъмни. Решиха да свикат общоселско събрание за да разкажат за подвизите на бригата си. Родата  бързо се събра  в кръчмата,  като реши събранието да има една точка. Какво свърши днес бригадата? В опушеното  помещение  настана такава бъркотия,че дъхавата акация наведе тъжно китните си клони с вплетени сред тях златисти лъчи на луната и тревожно се отдръпна от стъклото на прозореца. Безгрижните птички, които бяха задрямали по клоните и уплашено излетяха с писък. От другата срана на пътя черницата наедряла като миняньковски свещенник след черешова задушница весело разклати листа в тази безискренна нощ и се отпусна по течението на волния, нехаен ветрец. Луната веселушка, скрила част от лицето с косите си величественно се носеше сред сребристите звезди скитници из безбрежието на вечността и се чудеше на простотията на хората. А те си говореха,говоре…,гово…,го…,…