У дома

28 сеп.

     Всъщност докато съм бил пеленаче нямам някакви спомени. Просто си спиш, ядеш, плачеш, хапеш, акаш, пишкаш и така ден след ден вървиш напред в живота. Несъзнателно чрез сетивата си  след време започваш да долавяш нещо, което оставя  първи спомени в теб. И може би те са наченки на нещо като разум в теб- не знам, но първите ми смътни спомени са свързани с моят дом и с моето семейство. Някак си като в полусън или по-скоро като видение  усещам топлината на дома. Дали това е топлината на майката или топлината от печката не знам, но топлината е едно особено блаженство. Чувам свистенето на вятъра в прозорците, като някаква нежна музика. Снежинки пухкави танцуват на бяла и красива сцена обградена с красивите рисунки по прозорците. Красива зимна пустош е навън. А в стаята е топло. Пукота от горящите дърва в печката е в такт със свирещия вятър. Отглъхналия ден се гуши в ресниците на мрака, а светлините от елхата, се промъкват към кутия за обувки под нея. Там са новогодишните подаръци./тогава коледата не се чествало, а било заповядано да се чества Нова Година/ Там би трябвало да са скрити мечтите на малките и големите. Някаква надежда, белоснежно щастие приютява и загръща уморения земен ден. Дядо Мраз пак отминал незабелязано. Газената лампа пропуква и гасне./Зимно време все няма ток/.

   Още от тогава за мен домът е символ на семейството, а семейството е уют, топлина, любов, признание, свобода, лично пространство и какво ли още не. Тук човек би трябвало да сподели, да помечтае и да полети по- високо от мечтите си, да си постави цел,да се смее високо, да е обичан, и въобще тук би трябвало да бъде истински, да бъде нещо повече от животно.Тук се ражда оптимизма и вярата.

   Някак си в просъница чувам гласът на баща ми: Пак ме натискаха да си купя облигации, с тази заплата от 52лв. надали ще изкараме месеца. Днес в работилницата дойде нов- началник отдел.Станахме 5 човека, а само аз работя и други такива, но аз нищо не съм вдянал от това. Но тези разговори между майка и татко  ги помня и по-късно разбрах, че домът не е това което трябва да бъде, а нещо по особено. Така някак си съм станал на около две години и вече ме пое  МАХАЛАТА.

Advertisements

нещо за татко и майка

27 сеп.

Баща ми Ради Костадинов Емандиев е роден на 09.03.1922г в с. Орешец Харманлийска околия. За баща му, моят дядо знам само , че се е казвал Костадин. Не го помня. Той е бил занаятчия с няколко занаята и е знаел 5 езика говоримо: български, арабски, турски,гръцки и сръбски. Бил е изглежда буден човек защото  всичките си живи деца-три момчета и три момичета  ги е пратил да учат занаят и всички са станали занаятчии. Баща ми от 1934г. е започнал да учи занаят в Харманли при братя Добчеви. Пет години спи в яслата при магарето.Преминава по иерархията в занаята/чирак,калфа/ след изпит пред държавна комисия пред Търговската Камара в Бургаз става  майстор коларо-железар. Тъй като са били бедни и баща му не е плащал нищо на майсторите си, баща ми е работил две години като майстор без заплащане при братя Добчеви, за да се „откупи”. Майсторите му са били много доволни от него и тези пари които той изработил за  две години,  ги спестили и му ги дали след като баща ми се върнал от фронта. От 1942-1945г. служи в 30 пехотен Шейновски полк- Търново Сеймен /Симеоновград/ като през това време завършил и подофицерска школа. И така мл.подофицер Ради Костадинов вместо да се уволни  е изпратен на фронта през втората фаза на Втората световна война, като командир на разузнавателно отделение и пом. взводен командир на разузнавателния взвод на 30 пехотен полк. Разказвал ми е за първата битка с врага. На 22.12.1944г. след мръкване сменят сръбските войски заемайки техните окопи. Сърбите запалели огньове, свирят на акордеони, пеят. Баща ми казваше, че изведнъж им станало по-леко защото видяли с очите си, че не е толкова страшно на война. Раздали им обилна храна от варено телешко, свикали командирите за издаване на заповед и разбрали, че ще атакуват още тази нощ противника. Командирът на полка се бил опълчил срещу тази заповед с мотива да отложат атаката за следващия ден, за да могат да разберат войниците и офицерите къде се намират, какво има пред тях, ама веднага бил арестуван от политкомисарите и повече баща ми не го е видял. Артилерийската подготовка била изстреляните десетина снаряда от хасковската артилерия. През това време, пом. командирите  на роти  по политическата част/политкомисари/ викали ентусиазирано: „Ей гледайте, гледайте как хвърчат парчета от хора при германците. Ааа, там папер не остана”. След заповедта за атака  войниците тръгват по посока на немските окопи, ама  немците , след като са ги допуснали близко до себе си, осветяват всичко с ракети и  ги обстрелват с картечници и шмайзери. Баща ми е разказвал:-„Като хукнахме назад, кой където се спънал и паднал, там останахме до сутринта. Викахме паролата „Пирот” за да се обозначим и да се разпознаем цяла нощ. Между нас и немците останаха да лежат ранени и убити много наши другари. С настъпването на деня виковете намаляха, докато накрая всичко утихна. Загубихме доста другари. На следващия ден повторихме атаката успешно и жертвите бяха малко-1-2 човека и няколко ранени”.  Десетки пъти е преминавал Драва и Мур с лодки, когато е изпълнявал разузнавателни мисии, веднъж преминавайки Драва , заобикаляйки  остров се сблъскват с немска разузнавателна група, но никой не открива огън от двете страни и така се спасяват изтегляйки се с лодките на своите брегове. Разказвал ми е за разузнавателни мисии, когато са преплавали Драва, и когато са скачали в окопите по предварително набелязяна цел, там където преди няколко минути се е стреляло с картечница, окопите се оказват празни. Отивайки в близкото село разбират, че немците ,като стари бойци, нощно време си спят на топло в близките села с лекото си оръжие, като оставяли тежкото въоръжение в окопите и само патрулни двойки обикалят окопите и стрелят с оръжието оставено в тях. През това време нашите войници спят в окопите, в калта и треперят от страх  да не ги нападнат немците. Разказвал ми е за остров на Драва, откъдето нашите войски ще атакуват немските позиции за да отвоюват плацдарм. Дълбоката вода е оставала от към българската войска, а плитката вода е  откъм немците. Та отишли разузнавателния взвод на острова вечерта и се окопали там, на втората вечер отишла и шмайзеровата/велосипедна/ рота, която била в подкрепа на разузнавачите, но следващите две нощи никой не отишъл на острова. Водата прекъснала връзката с техните. На петия ден виждат как един човек ,се спуснал по хълмчето от страната на противника и дошъл до реката да си напълни стомна с вода, след което  си отишъл. Не минало и половин час и чули как с тръба немците обявили тревога. В този момент разбрали, че са разкрити и се подготвили за бой. Представете си тези около 100 души, окопали се наострова, какво са чувствали. Командирът на шмайзеровата рота/като най-старши/ издава заповед никой да не стреля без негова заповед. В този момент нашите войници виждат спускащите се по хълма, към реката кавалеристи казаци/ както баща ми ги наричаше –белоруси/. Една, две три….шест редици конница, с извадени шашки, насърчаващи се един на друг и въртейки саби над главите си. Наближили на 50-60 метра, но заповед за стрелба нямало. Наближили на 40-30 метра-пак мълчание. И когато войниците си помислили че капитана/ не съм му запомнил името/ ще ги предаде  се чула командата „огън”. Затрещели шмайзери и леки картечници. Пуснали сигнални ракети, с които искат помощ от своите, но своите мълчат и не оказват никаква помощ.  Първите няколко редици станали на кълба от избите казаци и коне, реката почервеняла от кръв, но следващите редици напредвали. За около десетина минути от храброто казачество останали само трупове на коне и хора, но по хълма взела да слиза  към тях на редици и немска пехота. Мунициите привършвали. По заповед на капитана се изтеглят през реката  на брега зает от нашите войски. При направената проверка се оказва, че само един войник от с. Черна могила липсва. Радвайки се на нищожните загуби, биват обградени от наши части и заплашени, че ще бъдът дадени на военен съд лично от политкомисаря на 8 тунджанска дивизия-полковник Стою Неделчев- Чочоолу. Някак си им си разминало и продължили да воюват, ама си имали вече едно на ум. Да те предадат своите и да искат да те съдят отгоре на това, нещо не се връзвали нещата.

   Разказвал ми е и за един случай станал на 7/8 април 1945г. Взводът е бил разквартируван в с Репаш. На баща ми му направило впечатление, че хазяите много често излизали на вън от къщата. В тази къща били трима войника. Баща ми се усъмнил, че става нещо нередно и  призори излезнал на вън и що да види:- от към реката по улицата вървят  и приближават дома в които са отседнали, български войници, кой с шинел, кои без шинел, без кепе, без колани, а около тях вървят  белоруси, усташи и немци. Баща ми веднага разбрал, какво става и мигновено влезнал в къщата , събудил другарите си и издал заповед единия  заедно с него и с  картечницата  на улицата, а другия да предупреди  техни другари по останалите къщи. Когато излезнали на улицата  картечаря и баща ми залегнали  и се подготвили за бой. След това започнали да викат на български, че ще стрелят първите няколко пъти във въздуха и през това време нашите да бягат от плен. Започнала прастрелка. За няколко минути към баща ми се присъединили останалите от взвода непленени. Боят се разраснал. След около половин час на помощ дошла и шмайзеровата рота с велосипеди. Но помощ дошла и на противника и така престрелката прераснала в сериозно сражение, което приключило привечер с остъпването на противника към реката и пълното му унищожение там. Седем другари на баща ми загинали в тази битка, а 11 били ранени. Един от ранените бил баща ми, които отишъл да помага на картечаря да отстрани засечка на оръжието.Не влиза в лечебница а остава в строя и разузнава линията Ледине- Молве, като докладва, че се отбранява от белоруси/власовци/. Посочва и огневите точки на противника. Битката е мълниеносна и за един ден линията е овладяна.  Баща ми завършва войната в Марибор. Там е имало „гърбав” мост на който той е дал последния си наряд през войната. Награден с ордени и медали, кавалер на кръста за храброст, е определен за представителните части, което са марширували в доста населени места за да покажат храбрата българска армия и на 15.06.1954г след тържествен обяд се уволнява и минава в запаса.

    Майка ми е родена на 09.05.1927г. в с. Яребична общ Антоново- Тузлука. Рода и е от с. Раненци, обл. Кюстендил, но около 1890г. се преселват в Тузлука, защото там имало много изоставена от турците земя, която се е продавала на безценица. Баща и дядо Петър е бил в плен на сърбите през  първата световна , но успява да избяга. Майка и баба Люба е родена в Тузлука. И двамата не ги помня. Като малка майка учи до четвърто отделение, а след това започва да пасе животни на други хора в други села и да аргатува при тях. Имала е още три сестри- Тимка, Тодора и Руска и един брат Стойко, който  изкарал службата си като гвардеец на Н.В. цар Борис. След 09.09.44г. бай Тяньо, собственика на Керамичина фабрика Харманли  набира работници мъже и жени от Тузлука и майка ми по този начин се отзовава в Харманли през 1947г. точно преди национализацията, където се срещат с баща ми. Когато се женят нямат нищо, освен ризите на гърбът им. Купуват си от бит пазар една лъжица и една вилица и така започва техния съвместен живот. През 1948г се ражда сестра ми Славейка. Тя толкова много се зарадвала на моето раждане, че не престанала да пита баща ми „Сега като си имам братче, ще има ли  и за мен бонбони?” Тя горката е чувствала, че нямането ще стане още по-голямо след моето раждане.

 

ИЗПИСВАНЕ ОТ РОДИЛНОТО

16 дек.

 

   Както стана ясно от по-рано проведеното партийно събрание и взетото на него решение, за назидание на другите новородени, мен трябвало да ме изпишат по- рано от нормалното, защото не съм се съобразил с някои обществено партийни норми в родилния дом.

   Баща ми, като разбрал, че съм се родил така се е развихрил на плаца на полка, така виртуозно започнал да размахва ръце и крака крещейки неистово, та командирът на полка помислил, че баща ми е обсебен вече от подготовката за прегледа по самодейността и продължава репетициите  по плаца. Извикал го, не му дал да гъкне и направо го наградил с три порциона храна от офицерската столова, след което го изгонил от канцеларията си. Тази храна и естествено каквото са могли да заделят от войнишката дажба още същата нощ е била унищожена в кухнята на полка където се били сбрали приятели и колеги на баща ми по повод моето появяване на този свят, като за да не се загуцат/да се задавят/ изпили и 40 литра младо вино-божуле. Естествено както всяка българска работа  и тази излезнала ялова и още на сутрешния развод баща ми бил наказан с два непоряда по служба, които е трябвало да бъдат дадени в караулката  на портала на  полка още същата вечер. Това съвпаднало с моето изписване и след като пратил по войник моите „пелени” в родилното,  дошъл да ме вземе от там след като му свършил наряда. През това време ние сме чакали на балкона и стълбите на родилното, като майка на глас четяла лозунгите изписани над вратата на оградата на родилното”Да не оставим нито един пациент да умре без лекарска помощ”,а на  стената на тютюневия монопол били изписани лозунгите-„ При капитализма човек експлоатира човека, а при социализма е точно обратното” и „ С всички сили пет за четири”.

   И така  на 04.11.55г. в навечериета на празника/ВОСР/ започнало да се заздрачава, когато татко пристигнал пред ридилното с файтона на Бай Кольо. Двамата бяха приятели и в знак на благодарност, че баща ми е наел точно него с файтона, бай Кольо/ които беше много добър певец – тенор/ изпълни пред родилното  сопрановата ария на зората /на Розина/ от „Сивилския бръснар” на маестро  Росини. След всички тези салтанати баща ми предава една кутия с няколко консерви и бутилка вино на акушерката, взема ме на ръце, целува ме, целува и мама и тържествено се качваме на файтона. Файтонджията , както боцман със свирката възвестява качването на особи на борда на кораба, натисна няколко пъти тромбата на файтона, запали двата газови фенера на файтона, качи се на капрата и подкара файтона, продължавайки да пее откъси от оперети. Конете чаткат с копитата по павирания път, баща ми ме държи в ръце, а аз пригласям на бай Кольо и пеем та пушек се вдига. От паветата нагазихме в калта и след малко спряхме пред НАШИЯТ ДОМ.  Преди да се родя, но същата година баща ми изградил малка керпичена къщичка с две стаи, находяща се на ул.”Илинден”№13. Пак  тромбата свири, пак салтанати и най-после влизаме в дома ни. Влизайки в стаите  стените  били целите прогизнали от влага и мухъл, но това е било нищо в сравнение с щастието сполетяло семейството.  Тук сплотеното семейство  изобилстващо с мечти за топлина, храна, пари и удоволствия,  преливащо от духовност положило началото на укротителният ми период. Положили ме в люлка, която е била закачена на кука на тавана и поседнали на леглото/защото не сме имали столове/ с надежда да се успокоя.  Да , ама аз не съм се подавал така лесно на дресура. Пищял съм от глад /воден от мотото, че детето докато не плаче не му дават да яде/  ама майка, и тя гладна не е могла така лесно да задоволи моят прогресиращ глад. Баща ми бил толкова впечатлен от гласовите ми възможности, че не веднъж се заканвал да ме залепи с един ритник за тавана на стаята та дано млъкна, ама все нещо го спирало да изпълни тези закани. Затова първата придобивка която си закупили за новата „къща” било радио „Орфей”, което било усилвано до максимум, за да заглуши моите недооценени арии.

   Зимата на 1955/56г. е било много студена.Баща ми тогава работел във военното поделение като старшина занаятчия/ коларо-железар/ И всяка вечер носел в дома ни по един наръч пармаци от каруците, които разваляли в поделението. Вече пехотата щяла да се вози не в каруци , а в камиони „Прага”, защото от същата година сме били във Варшавския договор. Така сме оцелели гледайки замечтано през прозореца на бъдещето.

 

НЕЩО ЗА МЕН

14 дек.

    Човек би могъл да се роди навсякъде по света, но аз за късмет съм се родил  в гр. Харманли – Народна Република България /тогава така се именуваше България/. Това е  страна в която неуспехът е гарантиран за болшинството от жителите и, толкова демократична, че прекаления размисъл не се окуражава и се обслужва от десетки концлагери, населена само от „ щастливи хора” с мрачни физиономии, сполетени от най-голямото бедствие на XX век- ВОСР/Великата Октомрийска Социалистическа Революция/.  На 01.11.1955г. умира Дейл Карнеги, ама на същата дата сутринта в родилния дом, находящ се  в стилна  двуетажна къща на ул. „България”№52, явно национализирана от някой заможен харманлиец, съм се родил АЗ  . Същия ден са се родили със сигурност и други заслужаващи внимание личности като мен, ама сега не става дума за тях.    Над входа на дома се киприл  лозунгът „ Съветските болни- най-здравите болни в света”. На стълбището между първи и втори етаж е имало червен кът-ъгъл покрит с червен плат, пред който  на малък пиедестал е сложен бюстът на Вълко Червенков, а над него виси плакат с гениална негова мисъл: „От всяка крава- яйца, от всяко пиле- вълна”.   На вратата на стаята в която съм се родил е имало закачен лозунг: „Всяка родилка-член, всеки член-скалпел на партията „. Появил съм се на този свят с песен, която малко хора са могли да разберат. Значи още от рождение съм си останал така- неразбран, та до ден днешен. Така съм се развихрил, че не съм спрял да изразявам силно моите чувства звучно до изписването ми от родилния дом. Майка ми, горката, е положила огромни усилия да ме усмири, ама на глад не се издържа. Тя гладна, аз гладен изразявам звучно първия си в живота протест срещу неправдата, а лекари, сестри и санитарки са се чудели как да приглушат и да неутрализират моят протест. Пъхали ми в очите портретите на чичко Ленин, на чичко Димитров и на кого ли още не, ама аз нали съм бил серсем, не съм спирал своите напъни мъчейки се да достигна горно „до” от тоновата стълбица . Шефа на родилното свикал партийно събрание за да решат какво да ме правят, след като съм се отнесъл неуважително към чичковците Ленин и Димитров, наказали ме с порицание и дори една от сестрите предложила да ме изключат от този свят, ама един лекар се застъпил за мен и тогава взели решение да ни изпишат с мама от родилното два дни по-рано. Така де, защо майка ми ще яде народен хляб, след като е родила такъв неблагодарник и серсем. Това ми поведение естествено попречило на майка ми да стане „член и скалпел” и си останала обикновен човек . При изписването ми  ме завили в два войнишки чаршафа и войнишко одеало, дадени на баща ми от колегите му от военното поделение и така съм се насочил към своето бъдеще.

                                     

 

До Рим и обратно

2 юли

Решението да посетим Рим бе взето с лекота без разногласия в семейния съвет. Прехвърлих в главата си какво знаех за Рим. Това е един от най- романтичните и величествените градове в света. Този град притежава всичко: поети, художници, музиканти, любовници, владетели… Място където човек може да се поглези с удоволствията на ла долче вита: първокласна храна, евтино, но хубаво вино. Рим е привличал с атрактивна смесица от шумен живот и грандиозни старини, пенлшво капучино и пухкав сладолед- все неща които можете да опитате.
Спомних си от историята, че Рим е основан през 753г. преди Христа от Ромуил, след като убил брат си Рем. Израства до силна империя чийто връх е Марк Аврелий-161-180г след Христа. Основан е на седем хълма /като Пловдив/: Капитолий,Палатин, Квиринал, Виминал, Есквилин, Целий и Авентин. Централния район се нарича Кампо Марцио.Там се намират много от известните забележителности. Малкия Пинето е смятан за най – римския квартал. Куфарите бяха стъкмени набързо и ето ни на Терминал-1 на летище София. Самолетът „Аербъс-350” на фирмата “Wizz Air” набра скорост и след като се отдели от пистата се насочи към летището на Рим- Фиумичино, аз подължавах да си припомням информацията за „вечния” град.
Близо 4 милионен град в който се пазарува с Евро. Има много обменни бюра на всички главни гари и терминали на летища, включително и на гара Термини. АТМ устройствата са из целия град и приемат най-разпространените дебитни карти. Ако банкоматът ви откаже транзакция, опитайте на друг преди да решите , че проблемът е във вашата карта. В Рим има прелестни дворци, римски руини, изящни статуи и базилики на хиляди години. Около най-посещаваните обекти има туристически информационни бюра от които освен информация може да получите и безплатна туристическа карта. Най-честия проблем в града е джебчийството или млади мъже с мотопеди дърпат чантата от рамото на жените и изчезват в близките преки. Ако искате да разговаряте на английски потърсете млади хора около туристическите обекти. По-възрастните говорят само италиански. В хотели и заведения е прието да се дават бакшиши от 0.5 -2.5 евро, като в скъпите хотели си удвояват.
Полетът е кратък- около час и половина. Докато набере височина и самолетът започна да снишава, като направи завой над Теренско море кацна малко твърдо на летището Леонардо Да Винчи в гр. Фиумичино на 35км от Рим. Летището е огромно, с огромен пътникопоток. Качиха ни на някакво вътрешно-летищно влакче и бяхме стоварени в салона за преминаване на граничния контрол. Имаше около 20 гищета, но работеха само 2. Нещо като българска работа си помислих аз. Летището е открито 1961г. пълно с бутици, магазини, ресторанти. Много удобно за търговия, но много неудобно за пътниците.
След доста чакане най -после влезнахме в Италия. Взехме си багажа и се насочихме към изхода, където ни чакаше трансверен автомобил изпратен от хотела в който щяхме да отседнем-„Бела Виста”. След около 40 мин. пътуване по магистрала, обградена със зукум в различни цветове, автомобила спря пред хотела. Платихме си трасвера, чиято стойност бе 60 евро и влезнахме във фоаето за да се регистрираме и настаним. Още от България знаехме, че трябва да изберем тризвезден хотел ново строителство за да имаме прилични условия за живот. Хотелчето е малко/ около 20-25 стаи/ намира се в близост до гара Тибуртина. Стаите са както навсякъде в Италия неголеми, спартански обзаведени, но удобни с климатик,сейф, телевизор и др. Баните са малки и компакнти, обзаведени с всичко необходимо. На рецепцията ни посрещна момче на около 25г. със измачкано сако, панталони тесни по крака му, къси около четири пръста над „кокалчетата” и обувки обути набосо. Обясниха ми, че това в момента е модата в Рим.
Навсякъде около хотела е мръсно. Разхвърляни вестници, чашки от кафе и др.Улиците не са в завиден вид. Закупихме си карти за целия градски транспорт в Рим и започнахме нашата обикалка на Рим. От гара Тибуртина с метро, като целта ни е „Испанските стълби”. Метрото на Рим е старо, тъмно, мръсно, шумно, но точно и бързо. След смяна на метрото пристигнахме до нашата цел. Площад „Испания”.

Днес площад „Испания” е любимо място за срещи и едно от най-предпочитаните от туристите място в Рим, с пекрасни гледки към града. От него тръгват прочутите улици „ Виа Кондоти” със своето кафене”Греко” и „Виа Маргута”, известна с ателиета на художници и изложбенни галерии. Първото нещо, което привлича вниманието ни на площада е великолепното Испанско стълбеще, което води към църквата „Санта Тринита дей Монти” построена през 16 в. Зад нея се издига хълмът Пинчо- един от най-хубавите римски паркове. Планът за стълбището е дело на Франческо де Санктис. Стълбището има 138 стъпала по които винаги има насядали хора .

На всякъде е пълно с полиция, карабинери и армейски части в пълно бойно снаражение. В интерес на истината полицаите нямат особено представителен вид. Разхождайки се из центъра на Рим прави впечатление чистотата, навсякъде по земята са насядали хора – местни и туристи. Облеклото не прави впечатлиние. Всички са облякани семпло без вкус. Пушачите са малко и са почти незабилижими.

Така разхождайки се сред исторически сгради и тясни улички се отзовахме пред прекрасния фонтан „Ди Треви”. Това е едно от местата , където италианската атмосвера докосва сърцата на всички и омагьосвайки ги ни кара да се върнем отново там, като ритуално хвърляме монети във фонтана. Със своите 26 метра височина и над 49 метра дължина фонтанът е безспорна архитектурно чудо. Освен, че е най-големия фонтан от бароковата епоха в Рим и определено най-красивият, Ди Треви е и може би най-популярния фонтан в света, появил се в много филми. „Фонтанът наТрите пътя”е изработен от трима майстори- Бернини, Николо Салви и Джузепе Панини. Той пресъздава морето и опитите да се подчини водната стихия, а заедно с Бог Океан и неговата колесница от раковини и морски коне са изобразени четири богини, които символизират благодатното въздействие на дъжда върху земята и най- важаните продукции които са отглеждали римляните-плодове, пшеница, грозде и цветя. В мрамора са изобразени също и животни и разстения, скрити тайствено в многобройните ниши и пролуки на фонтана. Камък и вода, светлина и сянка се сливат по неповтарим начин. Автор на фонтана е прочутия италиански архитект и инженер Луиджи Ванвители. Фонтанът е окончателно завършен през 1762г.
Прочутия ритуал по хвърляне на монети във водата на фонтана се ражда по две причини:-Първата е че така повелява традицията останала от древните римляни-те често хвърляли монети в реки, езера и фонтани, за да омилостивят боговете на водата и да се завърнат по родните си места. Втората започва като инициатива на властите за да могат да събират пари за подръжката на фонтана. И така, ако хвърлиш с дясната ръка през лявото си рамо дребна монета във водите на шадравана, един ден ще се върнеш отново в Рим. Десеки хиляди посетители на ден. От тях някои хвърлят монети, други не , но на ден се събират над 3000 евро от водите на фонтана. Част от тази сума отива за издръжка на супермаркет за бедни и нуждаещи се в Рим.
Сред блъсканицата от туристи се отегляме в малките прохладни улички сред стари дворци и огромни къщи и църкви, сядаме за почивка в малко кафене. Прави впечатлиние, че всички заведения са малки с по няколко масички. Такива са и магазинчетата. След чаша бира и пухкав сладолед, освежени и поотпочинали се изправяме пред едно архитектурно и строително чудо на нашето човечество- Пантеонът. Той се намира на Площада на Ротондата в близост до площат Навона и фонтана Ди Треви. Той е най- добре запазената древна римска сграда. Построен е през 27-25г. преди Христа. Височина 80м. и диаметър 54м. Построен като храм пазител на деветте божества на седемте планети, както е гласяла древната римска религия. През всички тези години Пантеонът е използван за храм. От 7 век става христиански храм. Пантеонът е пазител на останките на крал Виктор Емануил ІІ и неговото семейство, художникът Рафаело Санцио, архитектът Балдасаре Перуци, музикантът Арканджело Корели… Върхът на пантеона е купол с отвор в средата, като по този начин слънчевите лъчи влизат спокойно в сградата, като в огромен слънчев часовник. Преживяването вътре е уникално. В Тази сграда построена от Марк Випсаний Агрипа изживяването е неописуемо.
Неусетно денят е приключил. След толкова много преживявания се приютяваме в малка пицария за вечеря. Пици, бира и вино. Сервиране беупречно.Оказва се, че пицариите наоколо се държат от албанци, сърби, македонци, руснаци, индийци, пакистанци и др. Само не и от италианци. Прибрахме се в хотела и поисках да се осведомя какво става по света от телевизора в стаята. Оказа се ,че в италианските телевизии се говори и предава само на италиански. Няма английски, руски, испански, френски и др. там езици. Сутринта с автобус 492 потеглихме към центъра. Движението в Рим е неописуемо. Нещо като организиран хаос. Единствения господар на пътя е пешеходецът на пешеходната пътека. Останалото е нещо като самоорганизирало се движение. Колите са малогабаритни, доста двумесни, а вече се виждат и едномесни леки автомобили, много мотопеди имотоциклети. Всеки кара в отворилото си пред него празно пространство. Изпреварва се и от ляво и от дясно. Кара се на зиг заг.Паркира се от двата края на улиците, но не видях паркиран автмобил на тротоар или зелена площ. За престоя си в Италия аз не видях ПТП. Направи ми впечатление, че римляните са спокойни хора. Спокойно си пият кафето, бирата, или си ядат сладоледа. Не чух повишаване на тон, караница. Пристигнахме на площад „Навона”. Това е било място на древноримски стадион за атлетически състезания, построен от император Домициан през 1ви век. Името на площада означава” голям кораб”. И до ден днешен е запазена формата на стадион-силноиздължена и сплесната. Става площат в края на 15 век, когато градския пазар е преместен от Кампидолио. Площад „Навона” е една от забележителностите на бароков Рим. Тук е фонтанът с четири мъжки фигури символизиращи четирите реки /Ганг, Дунав, Нил и Рио де ла Плата/ разположен в центъра на площада построен 1651г от Бернини. В центърът му е издигнат египетски обелиск, които символизира папската власт. Фонтанът на Нептун /1576г/ намиращ се в северната част на площада и фонтанът на Мавъра /1576г/намиращ се в южната част на площада. Тук се намира и църквата Света Агнеса. Видях как на последния етаж на църквата живее предстоятеля на храма в изискана обстановка. На площада се намира и една от най- известните „говорещи статуи” на Паскуале, от където е дошла и думата пасквил. Традиционния пазар е преместен през 1869г на Кампо де Фиори, но на площада се провеждат театрални и костюмни представления, състезания с коне, кориди. От 1652г. всяка събота и неделя на август, площадът е ставал езеро в чест на семейство Памфили. Състезавали се карети, докато е свирела музика. Тези празненства са продължили до 1866г. Тук се намира и посолството но Бразилия.

Римския Колизеум е най големия амфитеатър в античноста. Стоим пред него и немеем, заобиколени от хиляди туристи и емигранти от цял свят дошли в Рим за да си извадят прехраната. Всички се занимават с търговия: Едни продават вода, други продават капели, трети продават чадъри и т.н. Строителството му започва през 72г сл. Христа, а синът му Тит го открива през 80г. от н.е. с тържествени игри, които продължават 1000/хиляда/дни. В повечето случаи се приема, че сградата е завършена от брата на Тит- Домициан. Наричан е амфитеатър на Цезарите , името Колизеум му е било дадена през 8ми век заради намиращия се до него Неронов колос. За Колизеума се знае много, аз само ще кажа, че това е „подарък” на римските граждани от роби евреи.
Площадът около колизеума е единственото място в Рим запазило същата височина на която е бил и в древни времена. Камените плочи около Колизеума са същите по които са ходили древните римляни. Колизеумът е използван за борби на гладиатори, за борби с животни, гробище, след това е изоставен и през 15-16век е разграбени превърнат в каменоломна, откъдето се вземани материали за изграждането на дворци и базиликата „Св. Павел”. Едва през 18в. Папа Бенедикт 14 успява да спаси останалото от амфитеатъра, като го посвещава на Страстта Христова в памет на мъчениците загивали в него. След това започва реставрация, която продължава и до днес.
Колизеумът е една от най-внушителните сгради в историята –внушителна с вида си, с хората , които е погубила, с това, което е оставила след себе си-спомена за една велика империя.
Големия Форум на Рим е в близост до Колизеума. Разположен е между хълмовете Палатин и Целий-от юг, Капитолия-от запад, Есквилин-от изток, и склоновете на Квиринал и Виминал – от север. Тук е бил обществения и стапански живот на града. Сред най древните сгради построени тук са били:Регия/ царска резиденция, която по-късно се използва за жилище на Великия жрец/, храмът на Венера-Клоакия,храмът на Веста и жилището на весталките, както и Обществения дом. От този период е и черния камък с надписите по него. Строени са храмове, Разкошни дворци, арката на Август, арката на Рострата, Златния милиарен камък, от който се отчитали разстоянията до всички краища на империята, от пъпа на града-центъра на Рим. Построени били и триумфалните арки на Тит, Семптимий Север и Тиберий. През имперския период са издигнати най- голяма базилика на Константин и Максинций и храмът на Венера и Рома. Обикаляш, чудиш се, дивиш се, и няма край. Около Форума има и няколко облякали се като гладиатори съвременни римляни, които срещу дребни суми правят снимки с туристите. Бяха дребни хора. Като ме видяха, поискаха да се снимат с мен безплатно , като офертата включваше и няколко снимки с близките ми. Аз естествено се съгласих.

От форума отидохме на Капитолия-един от седемте хълма на Рим. Тук според легендите близнаците Ромуел и Рем са откърмени от капитолийската вълчица. Постепенно от религиозен център, хълмът се превърнал в политически център на Рим. Този хълм е свързан с много забележителни събития от римската история. Марк Юний Брут и другите убийци се заключват в храма на Юпитер след убийството на Юлий Цезар. Там умира Тиберий Гракх. От към река Тибър се издига прочутата Тарпейска скала, откъдето са били хвърляни осъдените на смърт политически затворници. С Капитолийския връх се свързва и легендата за гъските спасили Рим.
През 1537г. Микеланджело оформя по поръчение на Папа Павел ІІІ на върхът на Капитолия красив площад, който е заобиколен от трите страни с два от съществуващите дворци и един нов, а отпред свързва съществуващия в подножието град с широка стълба. Днес в дворците е разположен музей в който се съхраняват много образци на римската култура. Гледката от тук е великолепна. Сядаш на мраморните пейки да фонтана и си почиваш, като съзерцаваш. Водата от фонтана е ледена. Около него е приятно. Тук в един от дворците е подписан Договорът от Рим през 1957г. считан днес за началото на Европейския съюз.
Отиваме към Паметника на Виктор Емануил ІІ- „Олтарът на Отечеството” или както е известен-мемориала „Виториано”. Той се намира на площад „Венеция” в подножието на Капитолийския хълм. Мемориалът служи и като паметник на незнайния воин. Отличен паметник на културата с много архитектурни ансамбли, които олицетворяват миналото и настоящето на Италия. И пак навсякъде полиция, карабинери, воиници в пълно бойно снаражение. Те са толкова много и навсякъде, че вече не ни правят впечатление.

Днес ще ходим във Ватикана. Или както се нарича държавата Ватикан. Това е най малката суверенна държава в света-както по площ, така и по население. Площа и е около 44хектара, а населението и е около 900 жители. Разположен е на хълма Ватикан /Монте Ватикано/ в западната част на града. Тук на западния бряг на Тибър, някога са били само гробищата и до тях е построен Ватиканът заобиколен с високи зидове, а сега е заобиколен не само от високите си зидове,но и от самия крад Рим. Това е църковна държава-теокрация ,управлявана от епископа на Рим- папата.Всички най-висши духовни функционери са католически духовници от различни националности. Градът държава е основан през 1929г. с Латеранския договор между Светия престол и кралство Италия. Според условията на договора, Светия престол има пълна собствменост,и изключителна суверенна власт и юристдикция над града държава. Тук се намират културни и религиозни обекти, като например Базиликата Св.Петър, Сикстинската капела, музея на Ватикана. Тук е седалището на папата. Общата дължина на държавната граница е 3.2 км. Пред площад Св. Петър носещ имено на базиликата границата е обозначена с бели камъни. Тук чакат десеки хиляди хора да посетят базиликата” Св. Петър”. Ние обаче сме се изхитрили и сме си закупили билети за ватиканския музей един месец по рано/ по 20 евро на човек/ и си имаме дата и час. Насочваме се към входа на музея. Там също чакат десеки хиляди туристи за да го посетят. Ако си закупиш билет същия ден цената му е 14 евро, но чакаш да ти дойде реда. Целия Ватикан отвън се пази от десантници в пълно бойно снаражение. Влизаме в музея открит по времето на папа Йоан Павел ІІ. Интересът ми към мъжете творили историята още от древността винаги е бил голям. Те със сигурност са били вярващи и част от тях са работили зад тези стени в храмове и мистични школи. Обучавали са се на различни тайнства и методи на медитации с цел постигане на променени нива на съзнанието и поглеждане на света по нов начин. Тайните познания са се пазели строго под страх от смъртно наказание. Това продължава и до днес. Членовете на политическия и църковен елит свормират тайни общества. Те продължават да пазят познанието за себеподобните си. При Рим интелектуалния елит се е забавлявал с идеите на атеизма, а простолюдието се къпе в атавистичните форми на окулизма, изхождайки от поверието, че изпаренията от жертвопринушенията привличат демони и други форми на духовния свят. Тук във Вакикана е италиянския свят-Ботичели, Леонардо да Винчи, Рафаело, Микел Анджело, Буднароти. Това са големи имена- гении,а геният е човек, отделен напълно от нас, благодарение на величието си. Материалистите , разбира се рядко се доверяват на въображението, приравнявайки го автоматично с фантазията и илюзията. Според тайните общества обаче, мисълта на всеки един от нас е проекция на огромния космически разум в материалния свят, затова единственно въображението ни е средство , което може да ни помогне да си възвърнем връзката и да се включим в ритъмат му.
Именно този начин на използване на въображението ни е оставил великите шедьоври на Леонардо, Шекспир, Моцарт… и ги е направил Богоподобни. Защото ключът е във въображението.
С такива мисли обикалям музея и „поглъщам” всичко и още и още… Изживяването е фантастично и разтърстващо. Гледам всички шадьоври в музея като хипнотизиран и искам всичко това някакси да го задържа в себе си. Тогава разбрах, че понякога единствения начин да задържиш нещо е като го пуснеш. Сещам се за стиховете на Лао Дзъ- „ Защото събуденият е онзи който отстъпва
За да продължи напред
защото онзи който дава, получава,
защото онзи който не мисли за себе си, постига себе си.
Най-спокоен е господарят на неспокойните.”
Няма да ви разказвам за експонатите във музея. Не мога. Те трябва да се видят, да се усетят. Да преминеш през историята, през покоите и кабинетите на много папи, да минете през сега действащи зали, които са част от музея, да посетиш папската конюшна, да усетите онази мистика, която витае там. Вземете си екскурзовод. Без него няма да разберете нищо. От музея си направихме разходка и в папските градини, през тесни коридори и стълби отиваме до базиликата Св.Петър без да чакаме. Великолепието е на всякъде и в един момен, по някаква случайност видяхме папата. Чувството е неописуемо. Какво повече да кажа? Това е Да идиш в Рим и да видиш папата. Това е Ватиканът-големи и малки мистерии,
пресъздадени с много символи и пророчески елементи. За днес стига. Махаме на гвардейците от папската стража/ швейцарските гвардейци/ облякани в своите пищни униформи и се завръщаме в настоящето. Приятел ме пита как така в тези времена успявяш да смогнеш на „масрафа” си, та имаш и за екскурзии. Сещам се за стихотворението на Киплинг Ръдиар „Ако” и му го цитирам:
„Ако заставиш мозък, нерви, длани изхабени
да ти служат пак,
и крачиш, само с волята останал,
която им повтаря:”Влезте в крак!”
Ако запълниш хищната минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж!
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой-ще бъдеш мъж!”
А той ме гледа няклко минути като извънземно, продума нещо от рода”какви са тези глупости”, врътна се нервно и си тръгна. Явно сме били приятели на по бира.
В заведението в което сме отседнали наливната бира е 7.5евро, а хубаво квалитетно бяло вино 3евро. Нещо не мога да схвана нещата. Явно този ден емоциите са ми дошле в повече. Време е за сън.
Седмицата мина неусетно. Разгледахме Рим. Видяхме кресоти, хубави и не до-там хубави неща. Време е за последната закуска. Закуската в хотела е разнообразна, изобилна и продължителна. Багажът е стегнат и чакаме трансверната кола за летището. Шофьорът е точен. Точно в 10.00 часа е пред хотела. Натоварихме багажа и потеглихме към летището. Покрай пътя забелязвам няколко изоставени ферми. Пътя е като нашите магистрали. Пристигаме на Фиумичино, чекираме си багажа, служителката ни пише на билета гейт № д5 и ние след около час сме там и чакаме да ни пропуснат в самолета. Времето минава, и половин час преди излитането на самолета разбираме, че служителката на компания „Wizz Dir” ни е насочила към погрешен гейт. Нашият е гейт Е 51. Хукваме на там, но разстоянията са огромни. Това е на около 1.5 км от гейта на който се намираме. Пристигаме,но гейта е затворен, самолета е още на „ръкав”, но достъпа до него е спрян. Самолетът закъснява, разбираме,че ни свалят багажа след като не сме се качили. Може би ако ни бяха качили нямаше да закъснее, но такива били правилата на това летище/ на летище Дубай щяха да ни търсят включително и по радиомрежата, но щаха да ни намерят и качат в самолета щом сме чекирали багаж/. Без паника веднага си намерихме полет за следващия ден, запазихме си хотел и отидохме да си вземем багажа. Да, ама не/както казваше покойния бай Петко/. Когато отидохме на местата където чекирахме се оказа, че такава компания няма. Изчезнала яко дим. Отидохме на информация и там същото. Стоим и неможем да повярваме, че такава компания няма, не съществува. Служителите и са се изпарили. От там тръгнахме за новозапазения хотел в близост да летище „Чиампино” нваходящо се в другия край на Рим. Пътуване с влак до гара Термини, от там с такси до хотела „One Park Hotel”. На следващата сутрин излетяхме от летището със самолет „Боинг 700” на компания „Rayan Air” и след час и половина кацнахме меко на летище София без багаж. Започва ходенето па мъките за връщането на багажа ни. Това е . Отидохме до Рим и обратно. Сега един съвет към тези които са прочели това. Идете в Рим задължително, като организирани туристи с квалитетна туроператорска компания! Така ще Ви излезне и по-евтино, а ще научите това което Ви е необходимо.Другото е трошене на пари на вятъра.

загрижена

11 мар.

 

-Ма Гицо ма, къде ходиш ма? Търся те под дърво и камък да те питам нещо.

-Ми тука съм. Къде да ходя. Нали ще има избори та чатя на компютъра, ходя нагоре надолу да агитирам.

-Какво агитираш ма Гицо?

-Еее, как какво? Ами нали сме политическа класа. Сега пак трябва да изберат синът ми за депутатин.

-Бааа, ша го изберат на върба!

-Ще, ще.Ти нищо не знаеш!

-Е как ще стане тая работа?

-Ами протоколите вече са готови.Купихме избирателната комисия. Ти си гласувай както искаш, ама накрая ние ще сменим протокола  и синът ми пак ще е депутатин. Те това се нарича политическа класа.

-Ами това означава, че ще сте вечни!

-Ааа , ти горе долу взе да вдяваш какво става. Така ще е до време. По някое време ще се оттеглим от властта. Така каза синът ми.

-И кога ще стане това ма Гицо?

-Ами когато минем на задна скорост в евролейския съюз.

-Що ма Гицо? Нали Европа за последните 10 години ни даде безвъзмездно 16 милиарда лева? То аз от тези пари нищо не усетих ама все пак.

– Еее Пено, много си проста ма. Как ще усетиш, като 2-3 милиарда заминаха за Русия покрай АЕЦ Белене, около 10 милиарда  ни точат през петрола и газта, 5-6 милиарда ни източиха чез КТБ. Да продължавам ли?

-Вааа, ам чи то за нас не останаха ма.

– Не останаха я! А пък вие всички бяхте ревнали, че сме крадци и престъпници. Видя ли сега, че нашата политическа класа е даже много пестелива.Ние гледаме за всеки да има. Така ами, ако знаеш колко пъти сме яли само хляб и сол, колко е гладувал синът ми за да има за народа. Ето затова ние не сме съгласни Европа да се движи на две скорости. Щото сега, като е на една скорост, Европа ни дава луди пари и има и други държави да крадат от нас. Ама минем ли на две скорости , тогава парите ще секнат. Тогава трябва да се правят реформи, няма да сме интересни за други държави, които вече не могат да ни цицат, а това стане ли майката ще ни разкатаят.  Е аз да отивам да сядам на компютъра, че сега работя като трол. Хайде чао.

 

почивка в спа хотел

17 дек.

Най-после след дълга и вярна служба на род и отичиство и на мен се падна честта и привилегията да отида на спа-почивка, в малко китно градче. До него се пътуваше с рейс,влак,и муле, но аз великодушно приех офертата. Спа хотелът 3 звезди се белееше отдалеч като лебед. Отивайки пеш към него ме съпроводи само една катеричка пъргавелка, която любопитно се прехвърляше от дърво на дърво до края на алеята.
Регистрацията премина бързо/документите, които ми бяха казали да си подготвя за там се оказаха ненужни/. Девойката от рецепцията ми подаде ключа за стаята, усмихна се и някак си дяволито ми намигна, като ми пожела приятно прекарване.
След изморителното пътуване с нетърпение очаквах да се отпусна в леглото си и с нетърпение се насочих към стаята. Качих се в асансьора и натикнах бутона за 3-ти етаж. Видях на табелката с бутоните една бележка писана на ръка, на която пишеше:”изгубени са два чифта мъжки слипове/издуха ги вятъра/. Който ги намери да ги донесе в 101 стая при Цоньо”. Помислих, че това е някаква шега. Влезнах в стаята си, разсъблякох се, взех си топъл душ и се отпуснах блаженно в леглото си. Ох какъв кеф. Колко малко му трябва на човек да е щаслив. Мислейки си такива неща съм се отпуснал и започнах да се унасям, но точно в този момент чувам, че някой отключва стаята. Появи се едра лелка, ама лелка, с едва закопчаваща се и прилепнала за тялото и къса и прозрачна манта, с огромна прахосмукачка, която като бе включена зарева като Миг 19 при излитане. Почисти стаята надве натри като се навеждаше предизвикателно при почистването на стаята, застана пред огледалото, оправи си огромните гърди в сутиена, и невъзмутимо напусна стаята, все едно, че аз не бях там. Затръшна вратата и без да я заключи се понесе пеейки по коридора. В този момент от съседната стая се чу истиричен ,писклив женски глас:- Кольо, Кольо да се връщаш веднага Кольо, че ще ядеш дървото. Питал ли си ме Кольо за да излизаш? Връщай се веднага, че ще ядеш и още нещо. Помниш ли какво ти сее случи вчера? Хайде по бързо да не ядеш голямото… Тъй като тирадата не свърваше, аз си запуших ушите с възглавницата и се опитах отново да подремна. Само миг след това вратата се отвори и при мен нахлуха възрастни мъж и жена, леко поклащайки се. Като ме видяха се стъписаха. Дядото с достойнство направи крачка назад и залитайки едва –едва изфъфли, че са сбъркали етажа. Точно в този момент обаче, бабето изскочи иззад гърбът му и се разкрещя:-Крадец, Крадец ! Обраха ме! Помощ! Тя скочи върху мен в леглото и започна да ме налага.
Докато се усетя какво става, в стаята ми нахлуха обитателите на съседните стаи. Попаднал в кръгова обсада, мъчейки се да обясня на тези хора, че грешат, те кой с бастуна, кой със стола взеха да ме налагат където сварят, а една баба се бе метнала върху гърбът ми и ме налагаще като боксова круша, като крещеше, че току що излиза от залата за тренировки по таекондо. Добре, че се появи една сеестра , която бързо въведе ред и се разбра, че са объркали стаята. Всички се изнизаха навън с по голяма скорост отколкото се бяха появили. Най-после покой. Погледнах се в огледалото-тъжна картинка. Нуждаех се не от релакс, а от лечебни възстановителни манипулации. От веждата ми течеше кръв, горната усна ми бе спуката, а гърба ме болеше яко. Измих се и полегнах отново, ама бойният дух обхванал моите съседи не ги остяше на мира. От едната стая запяха „Бдинци ,лъвове, титани”, от другата страна запяха „ „Изправи се гора от стомана,” от терасата над мен запяха „…малкото прозорче ти недей затваря, напиши писмо на граничаря”. От долните тераси им припяха”Всяка майка граничар не ражда”, а като капак на всичко в коридора се чуха две фалцетни женски гласчета, които се включиха в надпяването с песента „ Високи сини планини”…
Погледнах часовника, бе станало време за вечеря. Слезнах в ресторанта, намерих си определената ми маса. Там ме очакваха семейство пенсионери от ВВС и дядо Тошо пенсионер от „секретните служби” така се представи. Пожелахме си добър апетит и започнахме вечерята. Дядо Тошо хапна една хапка, загледа ме испитатилно и каже:- 200 хиляди руснака умряха за нас, а ние вървим против Русия… Хапне още една хапка сръбне от чурбицата и току си звре носа в „колегата” по маса и пак започне 200 хиляди измряха за нас, а ние сме против тях. Когато чух за трети път през последните 30 секунди, че 200 хиляди руснака са умрели за нас, не издържах и станах от масата.На излизане от ресторанта видях, че има график за басейна и аз трябва да съм в него след 20 мин. Учуден, че след храна трябва да съм в басейна хукнах към стаята за да си сложа банския. Успях. Отидох при басейна и останах сащисан. То това чуди бе с „олимпийски размери”. 2Х3метра и цели 60см дълбочина. Аз влезнах и се отпуснах блаженно в топлата вода,но в този момент нещо ме настъпи по корема, друго нещо ме настъпи по краката, испитах силна болка, огромни туловища ме потопиха под вода и за малко да се одавя, но успях да изплувам и да си поема въдух. Огледах се. Басейна бе препълнен от три едри дами, които като ме видяха взеха де се смеят и да ме заглеждат с хищнически погледи. Едвам успях да излезна от басейта. Всичко ме болеше. Облякох се и излезнах пред хотела за да поема малко чист въздух. Слънцето току залязваше. Една жена с туба в ръка ме попита къде се намира „Фазанова чешма” дето лекувала 64 вида болести. Аз и посочих чешмата пред хотела, а тя започна да ме налага с тубата крещейки:-Ти да не се подиграваш смен?Да не би да мислиш, че аз не знам какво е фазан? Аз колко съм ги виждала, Аз колко съм ги пипала…
Побягнах в спа-хотела чудейки се къде съм попаднал в спа хотел или в лудница. Проснах се безпомощно на леглото и се унесох. Усетих, че леко се полюшквам в огромната спалня на каютата на луксозен лайнер пътуващ за карибите, камериерката току що донесла шампанското чакаше да си вземе бакшиша…